Защо ѝ е на Смъртта коса?

Защо ѝ е на Смъртта коса? (притча с неочакван край)

- Вие ли сте ковачът?

Гласът зад гърба му прозвуча така неочаквано, че Василий чак потрепера. При това той дори не беше чул вратата на работилницата да се отваря и някой да влиза. 

- Не са ли Ви учили да чукате?- грубо отговори той, леко ядосан и на себе си и на припряния клиент. 

- Да чукам? Хм, не съм пробвала... - казал гласът.

Василий грабнал парцала от масата и изтривайки ръцете си бавно се обърнал, канейки се да хвърли упрек в лицето на непознатия. Но думите така и останали някъде в неговата глава, защото пред него стоял твърде необичаен клиент. 

- Не бихте ли могли да ми изправите косата? - с женски, но леко хрипкав глас, попитал гостът.

- Това ли е всичко?...Край?... - въздъхнал ковачът и хвърлил парцала в ъгъла.

- Все още не, но по-добре по-късно, отколкото по-рано. - отговорила Смъртта.

- Така е, няма да споря. - отговорил Василий. - Какво трябва да сторя?

- Да ми изправиш косата, търпеливо повторила Смъртта.

- А после?

- После да я наточиш, ако е възможно.

Василий хвърлил поглед на косата. Действително по острието ѝ се забелязвали нащърбявания, а и самото то било започнало да се накъдря. 

- Това добре. Но, аз какво да правя? Да се моля или да си събирам багажа? За първи път ми е, така да се каже...

- Аааа, Вие за това ли? - раменете на Смъртта се затресли от беззвучен смях. - Не, не съм дошла за Вас. Косата ми трябва да се поправи. Ще можете ли?

- Значи, не съм умрял? - скришом ощипвайки се, попитал ковачът.

- Не е ли видно? Как се чувствате?

- Май, че нормално.

- Няма гадене, виене на свят, болка?...

- Н-н-н-е - вслушвайки се във вътрешните си усещания, неуверено произнесъл ковачът.

- В такъв случай, няма за какво да се безпокоите. - казала Смъртта и протегнала косата.

Вземайки я в моментално вдървените си ръце, Василий започнал да оглежда косата от всички страни. Престъпил с омекнали колене и хванал чука. 

- Вие, такова... Заповядайте! Няма да стоите на крака. - влагайки в гласа си цялото си гостоприемство и доброжелателност, предложил ковачът. 

Смъртта кимнала и се настанила на пейката, опирайки гръб на стената. 

Работата отивала към края си. Василий изправил косата, доколкото било възможно, взел точилото и погледнал своята гостенка. 

- Простете за откровеността, но не мога да повярвам, че държа в ръцете си предмет, с помощта на който са били загробени толкова животи! Ни едно оръжие не може да се сравни с това. Наистина невероятно!

Смъртта, подпирайки се на стената в непринудена поза и разглеждайки небрежно обстановката в работилницата,  някак забележимо се напрегнала. Тъмният овал на качулката бавно се обърнал към ковача.

- Какво казахте? - тихо произнесла тя.

- Казах, че не мога да повярвам, че държа в ръце оръжие, което...

- Оръжие? Вие казахте оръжие?

- Сигурно не се изразих правилно, просто ...

Василий не успял да довърши. Смъртта мълниеносно скочила от мястото си и в един миг се оказала пред лицето на ковача. Краищата на качулката леко потрепервали.

- Как мислиш, колко човека съм убила? - просъскала през зъби тя. 

- Аз, аз ... не зная... - забил поглед в пода, отговорил Василий. 

- Отговаряй! - Смъртта го хванала за брадичката и вдигнала главата му нагоре. - Колко!

- Н - не зная...

- Колко? - изкрещяла в лицето му Смъртта.

- Откъде бих могъл да знам колко са били?!...- опитвайки се да отмести поглед, с чужд глас изпискал ковачът.

Смъртта пуснала брадичката му и няколко секунди мълчала. После, прегърбвайки се, се върнала към пейката, въздъхнала и тежко се отпуснала на нея. 

- Значи, не знаеш колко са били?- тихо произнесла тя и, без да дочака отговора, продължила. - А какво, ако ти кажа, че аз никога, чуваш ли, никога никого не съм убивала! Чуваш ли? Никога не съм убила нито един човек!

- Но... Как така?...

- Аз хора никога не съм убивала. Защо да го правя, след като вие сами прекрасно се справяте с тази мисия? Вие сами се убивате един друг. Вие! Вие можете да убивате заради книги, поради вашата злоба и ненавист, можете да убивате даже просто така, за развлечение. А, ако това ви е малко, си устройвате войни и се избивате със стотици и хиляди. Това просто ви харесва. Вие сте зависими от чуждата кръв. И, знаеш ли кое е най-противното във всичко? Вие дори не можете да си го признаете. По ви е лесно да обвините мен. - Смъртта за малко замълчала. - Знаеш ли каква бях преди? Бях красива девойка, посрещах душите на хората с цветя и ги съпровождах до местата, където им беше отредено да бъдат. Усмихвах им се и им помагах да забравят това, което се беше случило с тях. Това беше много отдавна. Погледни в какво се превърнах. 

Последните думи Смъртта изкрещяла и скачайки от пейката, дръпнала качулката назад. Пред очите на Василий се изправило набраздено от бръчки лице на старица. Редки сиви коси висели в заплетени кичури. Ъглите на напуканите ѝ устни се спускали надолу, едва прикривайки разкривените зъби. Абсолютно избледнелите ѝ безизразни очи вперили поглед в ковача. 

- Погледни в какво се превърнах. И, знаеш ли защо? Разбира се, че не знаеш. Вие ме направихте такава! Аз видях как майка убива децата си, видях как брат убива брата си, видях как за един ден човек може да убие сто, двеста, триста човека. Гледах това и плачех, виех от неразбиране, от невъзможността на ставащото, крещях от ужас...

Очите на Смъртта заблестели.

- Смених прекрасната си рокля с тези черни дрехи, за да не се вижда по тях кръвта на хората, които съпровождах. Сложих си качулката, за да не виждат хората сълзите ми. Повече не им подарявам цветя. Вие ме превърнахте в чудовище. А после ме обвинихте във всички грехове. Толкова е лесно. - Тя спряла немигащ поглед на ковача. - Аз ви изпращам, аз ви показвам пътя, не ви убивам. Дай ми сега косата, глупако!

Смъртта дръпнала косата от ръцете на Василий и се отправила към изхода. 

- Може ли един въпрос? - се чуло изотзад.

- Ти искаш да ме попиташ защо ми е тогава коса?- спирайки се до вратата, но без да се обръща, отговорила тя.

- Да.

- Пътят към Рая... отдавна е обрасъл с трева...