Кой спечели изборите?

Една седмица след последните парламентарни избори мисирки, сороспии и всякакви платени натегачи се опитват да отговорят на въпроса : „Кой е безспорния победител в тези парламентарни избори?“ . Никой от цапащите виртуалното медийно пространство не даде верния отговор, който боде очите на всички: големия печеливш comrade е  Партията на Гъбарите! При 40.63% избирателна активност,  те категорично спечелиха с 59% неучастие! Сега за момент си представете, че Партията на Гъбарите се яви единна, под строй и гласува целокупно. Как мислите дали врещящите сороспии, окупирали всяко кътче на виртуалното пространство или пък гробарите биха имали шансове срещу тях? Не разбира се!  Според мен следващите парламентарни избори са зад ъгъла и затова ще си позволя да помечтая и да хвърля едно предложение към „водачите“ на  Партията на Гъбарите, пък знае ли човек, току-виж са ме послушали.

Коя е Партията на Гъбарите? Това са всички негласуващи, защото те са „просветени, осъзнати, осветлени свише“, че системата е корумпирана и щом те отказват да играят по нейните правила тя ще вземе да се срути и бам ще ни сполети нова система, която ще бъде по-добра и по-справедлива. Предполагам повечето членове на партията са убедени, че Феята на зъбките и Дядо Коледа са реални и съществуват, но това е друга тема.

Похвално е, че членовете на Партията на Гъбарите са наясно, че системата е корумпирана, нечовешка и не работи в наша полза. Пишещата тези редове също е наясно с това. Има една малка подробност : системата няма да се срути, ако ние не ходим да гласуваме (всъщност така облекчаваме работата на тази, които са я създали и я контролират). Ще се срути, защото нейните създатели я разрушават, за да я сменят с нова още по-деспотична и още по-нечовешка. Правят го защото в момента технологиите им го позволяват.

Аз разделям членовете на Партията на Гъбарите условно на две групи : 99% - частично осъзнати индивиди и 1% „полезни осъзнати идиоти“.  Частично осъзнатите имат шанс да станат напълно осъзнати и това е най-големия кошмар за „полезните осъзнати идиоти“.  Ако сте в компания на частично осъзнат и го попитате : - Ти чел ли си Изборния кодекс? - вероятно ще получите в отговор искрено опулване и нещо от сорта : - Аааа….ъъъ, това какво е? Защо ми е да го чета? Защото ти дава отговор на въпроса как да прецакаш системата за която всички сме наясно, че е корумпирана. Можете да попитате нещо по-лесно, например:

-          А ти участвал ли си в изборна комисия? Бил ли си член, евентуално наблюдател?

И тук ще получите сочна тирада, колко сте глупави да вярвате, че ако гласувате ще промените нещо. Защото ето – Партията на Гъбарите има от десетилетия константно поведение (не гласува, тоест прави едно и също постоянно) , очаква различен резултат и после доволно констатира :

-          Ето. Видяхте ли. Като гласувахте какво променихте?

Ако частично осъзнатия от Партията на Гъбарите беше отишъл от любопитство до някоя комисия щеше да види следната закономерност : в тези комисии има член на Герб, член на ДПС, член на Възраждане и всички останали са сороспии – представители на ПП и ПРОдаЙ България. Човек ще си помисли, че сороспиите управляват от векове България.  Всъщност това, което правят е да превземат системата отвътре и да я подчинят на техните цели. Когато попитате частично осъзнатия как точно ще избегне да се подчинява на законите и на разпоредбите, които избраните от фанатизираните си фенове политически мъпети ще вземат – той няма отговор. Най-много да започне да говори несвързано по други теми. Частично осъзнатият трябва да направи една малка крачка – да проумее, че ако използва лостовете, които тази система му предоставя той може да я надцака и да я превземе, за да я промени по начин по който той иска. И тогава неговото твърдение, че не харесва системата ще резонира с действията му, защото той ще води активни действия срещу нещо, което не харесва. Докато ходи за гъби в деня в който може да води тези активни действия, промяна няма да има и така практически той нехаресвайки системата я циментира и дава възможност на шепа активни сороспии да поемат управлението на основните институции в държавата, които отговарят за стандарта на живот на всички нас.

Частично осъзнатия индивид сляпо вярва на „полезните осъзнати идиоти“, които той припознава като свои водачи, лидери, гурута или накратко овчарите.

„Полезните осъзнати идиоти“ нямат никакво съмнение, че системата е корумпирана и могат да ви обясняват от ранни зори до късни доби, защо не бива да правите нищо и тя хоп ще се срути сама. Това е тлъста и опашата лъжа, която всъщност обслужва ненаситния нарцистичен глад на „полезните осъзнати идиоти“.  Имаме общество, което се управлява от психопати. В каква среда виреят те най-добре ? В токсична. Токсичната среда произвежда – нарциси, социопати и психопати. Когато си осъзнат, но подвластен на егото си ти ставаш жертва на тази среда – тя те превръща в нарцис, който се храни от вниманието , обожанието, лайковете, възклицанията „страшен/а си“ на последователите и неусетно без да разбереш ти се превръщаш в слуга на психопатите. Всеки нарцис им служи, защото те са тези, които осигуряват и поддържат токсичната среда, за да може нарциса да има платформа за изява и начин по който да получи обожанието на последователите си. Нарцисът прекрасно разбира (дали съзнателно или несъзнателно, това не мога да кажа), че ако токсичната среда се премахне той няма да може да задоволява нарцистичния си глад и затова неговата цел е да запази тази среда като убеди последователите си, че „той се бори против нея“ и най-добрия начин за се води тази бора е пълен отказ от гласуване. „Полезният осъзнат идиот“ се догажда, че ако неговите последователи (частично осъзнатите индивиди) се вземат в ръце, ако гласуват, ако променят средата, ако напълно се осъзнаят, те нямат да имат нужда от него и той ще потъне в забвение и неговото его ще страда безмерно.  С това си държание „полезния осъзнат идиот“ обслужва системата, прави услуга на психопатите и манипулира последователите си.

Имам новина за „полезните осъзнати идиоти“ :  за психопатите сте средство за постигане на цел, нищо повече. Точно както оставиха клакьорите, които ни агитираха  да се включим в експеримента по генна терапия,  да се набодат и после всеки по реда си да заминат в друго измерение, точно така ще постъпят и с вас. При обявяване на следващата ПЛАНдемия (която е видно ще ни се стовари през 2024 веднага след като СЗО подпише Глобалното пандемично споразумение) влизането в интернет или пък в платформите в които „блестите и носите просветление“ ще станат вероятно достъпни само чрез дигиталната идентичност, която ще включва статуса на иглите с които лицето се е включило в поредния експеримент на психопатите. Какво ще направите тогава? Ще тичате по улицата да сеете мъдрости и да чакате тълпите да ви следват или ще се набодете чинно с новата отрова, за да не оставите гладно Егото си?  Опасявам се, че психопатите няма да ви оставят голям избор. Когато постановят новите правила и някой да им се противопостави, защото когато сте могли да го сторите сте избрали да отидете за гъби? Тогава? 

Мобилизацията на частично осъзнатите да вярват, че са политически неефикасни за да променят събитията не води до никакви промени на практика , а влияе само върху електоралната мотивация – така, че да не създава бариери на константната маса – партийно мотивирани. Така, че до тук всички мобилизирани работят за запазването на един и същи механизъм за запазване на „усвоените избори“. Няколко години за сравнение могат да ни представят картинката доколко закрепостени са избирателните права на българина. Например през 1879 активността е била 32 % и постепенно се е увеличавала до Първата световна война, но най-високата в историята на България е през 1945 – 85 % и през 1946 – 92.6 % - обявяването на България за Република т.е. смяната на едно управление – Монархия с Република е станало с най-голямата избирателна активност. Да изборите могат да променят историята, но ако гласуват и гъбарите. Само, че те предоставят тази чест на тези, които уж осмиват и оплюват от високите си трибуни. Да допуснем, че наистина никой не гласува и резултатите са 0% на изборите за всички партии. Няма парламент, няма система и кандидатите за депутати са умрели от срам, че никой не ги е харесал и са се изпокрили в пещерите. Ще ни дадат ли отговор на въпроса как да продължим нататък променени и отново нагиздени със същите правителства на пълномощията (справка 1881 г.) управляващи с укази и заповеди с международен произход и подкрепа? Какъв е отговорът на партията на гъбарите или ще се окаже, че наистина работят за тия малцинството представени в парламента? И така – единственото, което феноменът „гъбари“  прави като политически актьор е да създаде фалшива илюзия за свободна воля и взето свободно решение и изведе на „безопасно място“ голямото количество „частично осъзнати“ гъбари, за да премахне пречките системата да се възпроизведе в себе си.

Хвърлям една идея, която може да допадне на "полезните осъзнати идиоти", които водят стадото. Сформирайте набързичко една „Партия на Гъбарите“. Цел – влизане с огромно мнозинство във властта и поемане на управлението на държавата. Последователи имате. Да манипулирате и подвеждате – прекрасно се справяте. Кой ще има шансове срещу партия, която ще получи подкрепата на 59% от гласуващите?
Така ще си гарантирате трибуна, задоволено нарцистично его и ще можете да започнете нова система, която да е поне малко по-различна от сегашната или ще се оставите психопатите да ви затрият както направиха с клакьорите на ПЛАНдемията?

Български гъбар в деня на изборите – отива за гъби, защото така "ще рухне системата".

 

Read More

6

"Който играе – печели/пичели…."

 

Предполагам българите, които не знаят крилатият израз на Христо Стоичков : „Който играе – печели/пичели, който не играе….“ са малцина. Ще стигнем до този израз по-нататък в тази статия, но първо предлагам да си поговорим за една компания, която вече не е на пазара, но която промени хода на историята в много държави - Cambridge Analytica.  

Как се представят самите те в презентацията си – „ние сме агенция, която променя поведението“.  Светият Граал на комуникацията е когато си способен да промениш поведението на индивида. 

Нека разгледаме какво са направили в Тринидад и Тобаго. Там има две основни политически партии – една за афро-карибското население и една индианците. Cambridge Analytica са наети от партията на индианците и започват да изготвят стратегия, за да може те да победят на следващите избори. Решават да таргетират младите хора, които биха подкрепили партията на афроамериканците. Целта била да увеличат апатията. Разбира се това е трябвало да бъде „облечено“ и представено като нещо, което е далеч от политиката е не е свързано с нея.  Разбира се целта е била да се накара хората да реагират по определен начин, да се почувстват приобщени към нещо по-голямо, модерно и готино. Кампанията, която Cambridge Analytica стартира се нарича – Join the gang  (присъедини се към бандата) и направи нещо готино, нестандартно. “Do so” (направи така) е слогана на кампанията и приканва младите хора да не гласуват. 

И те правят точно това. Не отиват да гласуват на изборите. Масово.  Cambridge Analytica са били наясно, че афро-карибските млади хора няма да отидат да гласуват и точно това е била задачата за която са ги наели. За разлика от тях децата на индианците, под зоркия поглед на родителите щели масово да гласуват. Резултатът е, че партията на индианците печели с малка преднина и тяхната лидерка заявява : " Thanks  God for the guidance that has brought us here tо this victory.”  Явно за нея Cambridge Analytica и Господ са едно и също лице. Щеше да е доста по-правилно да каже : „Благодаря на Cambridge Analytica за кампанията, защото благодарение на тях спечелихме ние.“ , но това в свят изтъкан от лъжи, няма как да очакваме такова нещо. Цифрите са категорични. Разликата между гласувалите индианци и афро-карибски жители на Тринидад и Тобаго в групата от 18 до 35 години е 40%.

Сега да прелетим от Тринидад и Тобаго в България. Тук отново предстоят избори. Ние нямаме две партии, но условно можем да разделим гласуващите на две категории – симпатизиращи на сороспиите ( за протокола уточнявам какво е сороспия = соросоид + уруспия (лека жена на диалект) ) и всички останали нормални български граждани. Симпатизиращите на сороспиите са жертва на рsyops. А какво е „Psyops“ ще попитате? Това е психологическа операция. Това е термин, който военните използват, за да опишат какво вие правите във война, която официално не е война. Реално от старта на ПЛАНдемията ние сме в официална информационно-комуникационна война. Симпатизантите на сороспиите са като попивателни на всяка лъжа изречена от press-титутките. Отдавна загубили способността да мислят, а камо ли самостоятелно те могат само да повтарят послушно наративи, които им се пробутват  в социалните мрежи и от ТЕЛЕвизора. Затова те не само масово ще отидат да гласуват, а ще влачат за косите си отрочетата, които имат право на глас, за да могат да подкрепят поредния сороспия. Аз лично бих забранила на всеки със синьо-жълт флаг на профила си във Фашистбук да се яви в ролята си на гласоподавател на български избори. Все пак тези хора са направили избор и той няма нищо общо с България, така, че бих им осигурила възможност да отидат да се сражават за Украйна, за да докажат на дела, че вярват на това, което им е внушено.  Срещу тази подвластна на „рsyops“ психологическа операция трябва да се изправим ние – останалите нормални българи. И трябва да отидем до урните. Масово.

Преди да започнете да ме назидавате и да ми обяснявате, защо няма смисъл да гласуваме, колко е прогнила и корумпирана тази система и ако ние отидем да гласуваме, значи не сме наясно с нейната същност и я подкрепяме….нека кажа кратко – наясно съм! Аз съм последният човек на земята, който иска да запази тази античовешка система, която ни заробва и ни кара да избираме слуги на психопатите. Защо тогава ви призовавам да гласувате? Защото не сме изградили другата система – тази на човеците,  намираме се в сегашната система и единствената ни възможност е да използваме нейните правила за да вкараме бъгове в нея и така да я прецакаме. Ако в изборният кодекс имаше минимален праг на гласувалите под който изборите не се признават за валидни със сигурност щях  да ви призовавам да не гласувате. С настоящият Изборен кодекс  дори три сороспии да гласуват, изборите ще бъдат зачетени.

Връщам се на Христо Стоичков и неговата знаменита фраза : „Който не играе не пИчели…“.  Психопатите разчитат точно на това – на апатията и на призивите на осъзнатите полезни идиоти, които призовават нормалните хора да не гласуват. Тази категория „осъзнати полезни идиоти“ е продукт отново на системата. Това са хора, които са осъзнали, че тази система е античовешка, но в процеса на това осъзнаване са се превърнали в нарциси, а сегашната среда осигурява комфортно съществуване на нарцисите. Те се „хранят“ с внимание и обожание и ако им го отнемете хич няма да са щастливи. Затова на подсъзнателно ниво се опитват да запазят системата, която ги толерира и ви призовават да не гласувате, защото „те са се осъзнали и как може да си толкова глупав, че да вярваш, че като гласуваш ще промениш нещо“. Да. Когато масово НЕ гласуваме ще оставим избора  в ръцете на сороспиите. Масовото гласуване може да обърка сериозно сметките им от друга страна.  Дори и да не отидете да гласувате политиците няма да спрат да приемат закони, които касаят нашето ежедневно съществуване и стандарта ни на живот, нали така? В древна Гърция са наричали „идиотес“ тези, които не се интересували от политика, защото независимо от тяхното решение, политиката се интересувала от тях. Не бъди идиот, играй и спечели! Това  е моят призив към всеки нормален българин. „Който играе, пИчели“, така, че нека масово гласуваме и объркаме сметките на сороспийските симпатизанти. Затова отидете да гласувате и изберете която и да е партия – без сороспийските партии! Пропуснете ли да гласувате или изберете ли „не гласувам за никого“ правите услуга на сороспиите. В крайна сметка играта е забавление и не пречи да се позабавляваме със сороспиите, нали 😉

Read More

4

СИЛАТА НА НАШЕТО НЕСПОКОЙСТВИЕ

Иво Иванов (Публикувано в Спортал, 24 Май, 2015)
Със специалното разрешение на Иво Иванов, за което благодаря сърдечно благодаря!

Този разказ на Иво Иванов е много специален за мен. Предполагам ще стане такъв за всеки, който е бил емигрант и е изпитал неволите на емигрантския живот. Сигурна съм, че всеки, който е живял в чужбина, прочитайки този текст ще се намери и няма да остане безразличен.

Приятно четене!

Някъде бях прочел, че едно от най-ценните качества на човешкия мозък е способността да забравя. Не мога да се оплача от недостиг на това качество - способен съм да забравя къде са ми обувките, докато им връзвам връзките, но кой знае защо мозъкът ми отказва да забрави толкова много подробности от онзи студен зимен ден... прекалено много. А беше толкова отдавна. Двайсет и пет години. Четвърт век.


Помня овехтелия мраморен под на летището. Вестникарската будка с мръсен прозорец, в която се излежаваха няколко отегчени броя „Дума” и един брой още по-отегчена продавачка. Помня тъжното кафене на терминала, в което нямаше нищо освен една тъжна, клокочеща машина за еспресо и три-четири тъжни морени. Помня хубавото, мрачно момиче, което ми направи хубаво, мрачно кафе. Помня големите тъжни очи на майка ми, които отказваха да ме пуснат. Помня устните ѝ върху лявата ми буза, миг преди да се разделим. Не ме беше целувала от дете. Помня как ми взе дъха силната прегръдка на баща ми. Помня всички нужни и ненужни подробности от този първи ден на втория ми живот, но най-вече помня странното, напрегнато усещане, че не съм взел със себе си нещо крайно необходимо. Че не би трябвало да се качвам на самолета без него, но няма как да го побера нито в ръчния багаж, нито в куфара, и ще трябва да го оставя тук завинаги. Иска ми се да го разкажа тръпка по тръпка това усещане за внезапно образувала се празнина, но истината е, че неговите неясни измерения са далеч отвъд моите описателни възможности.

 Уж не си тръгвах завинаги, но някак си над този момент бе надвиснало разбирането за неизбежна раздяла.
Чакаше ме търбухът на застаряващ самолет на авиокомпания, която отдавна не съществува. Чакаха ме хиляди километри над безкрайната бездна на Атлантическия океан. Чакаше ме друг, непознат континент. Други хора. Друг манталитет. Друга действителност. Друг живот.
Светът беше толкова шокиращо различен и толкова по-голям от мястото, което обитаваме днес. Нямаше интернет, нямаше евровалута, нямаше дори мобилни телефони. Всичко като че ли бе едновременно и по-простичко, и несравнимо по-сложно.

 Първо кацнахме в Белград, където самолетът се напълни с албански бежанци - измъчени хора с овехтели дрехи и овехтели лица. Изглеждаха уплашени и объркани от предстоящата неизвестност, взираха се мълчаливо пред себе си и палеха цигара от цигара. Под нас се стелеха пейзажите на западната ни съседка, готвеща се за безумна братоубийствена война. Някъде във фюзелажната далечина, сред никотинова мараня, на голям видеоекран започна прожекцията на филма „Новакът“ с Марлон Брандо. Звукът се губеше на всеки две минути. Няма да го забравя – скърцащия самолет и застаряващия, безмълвно говорещ на озадачените албански емигранти Кръстник, безнадеждно потънал сред гъстите кълба на техния тютюнев дим.

 Днес осъзнавам значението на този ден за себе си и за хората, които обичам. Давам си сметка, че произволните лица, детайли и събития са инвестирали спомена за себе си в строежа на паметник на този ден в съзнанието ми. Знам, че имам нужда от този скромен монолит, че трябва да се отбивам от време на време при него за своето малко поклонение и да не позволявам на цветята му да увяхват.

 Толкова много време е минало от онзи първи ден. Толкова много съм преживял оттогава. Толкова много съм намерил и изгубил. Толкова много съм се променил. Наскоро хвърлих поглед назад и си дадох сметка, че вече съм живял тук повече години, отколкото в родината си... Колко странно, особено за човек, който не е имал никакво намерение да емигрира. В началото бях просто студент, изтезаван от любопитство и енергия. Исках да попия всичко, до което успея да се добера – манталитет, популярна култура, хумор, жаргони, мисли, фолклор и философия. Надявах се да дешифрирам американския начин на живот, да оставят и моите колела грайферите си по пътищата на Щатите и по тяхното мислене, да разбера какво са имали предвид Керуак, Стайнбек и Пърсиг и след това да взема всичко научено и да го върна заедно със себе си в България. По това време Америка беше енигма, а сред връстниците ми вилнееше някакъв мощен условен рефлекс – бяхме държани затворени толкова дълго, че искахме отчаяно да се гмурнем без никакви задръжки в мистериите на останалия свят и да изживеем всичко това, от което ни бяха охранявали цял живот.

 Знам, че емиграцията често е мъчителна драма в няколко акта. Единият е болка. Другият е отрицание. Третият е незарастваща рана. И аз съм минал през тях, но когато си млад, леко откачен и лишен от отговорности и задължения, адаптацията към един напълно нов свят е много, много по-безболезнена. И въпреки това година-две след пристигането си попаднах в обятията на изпепеляваща носталгия към всичко в моята малка България. Уж нямах време за подобна прегръдка, а ето че просто не знаех как да се измъкна от нея.
В един момент усетих, че не мога да спра да пътувам. Хвърчах по повод и без повод по безкрайните шосета на Американския Запад, благодарение на героичните усилия на поредица стенещи, разпадащи се таратайки. Исках просто да се движа. Да не спирам. Всеки свободен ден беше извинение за нови асфалтови авантюри или, както аз наричах тези безцелни пътувания, асфалтюри. Не знам дали търсех Америка, или бягах от носталгията. Сега си давам сметка, че това маниакално, холерично движение е било някаква авто-имунна форма на терапия.

 Както често се случва, съдбата имаше свои собствени намерения и напълно игнорира моя план за постоянно завръщане в Родината. И ето че една съпруга, две деца, три кариери и 25 години по-късно пиша тези редове и аз самият се опитвам да разбера какво се случи наистина и къде точно, по дяволите, е Иво. Този, който съм аз и който е намерил начин да съществува едновременно на две места. Да, така е, аз определено съм открил за себе си някакъв странен дуализъм – напълно функционален начин да бъда и в България, и тук, в географския център на Съединените щати. Вече го правя без усилие - просто съм и тук, и там, против законите на конвенционалната физика. Дълги години отказвах да взема американски паспорт, сякаш парче хартия щеше да отнеме истинската ми самоличност. Днес съм наясно както с това, че мога да имам две националности, така и с това, че нищо никога няма да измести първата.


Истината е, че емиграцията на тялото невинаги е емиграция на душата. През годините съм срещал много българи тук, които съществуват в състояние на постоянна безтегловност. Вечно неспокойни, вечно търсещи. Дори тези, които са намерили успех и благополучие, продължават упорито да търсят нещо: може би някаква недостижима истина, а може би просто някакъв важен отломък от себе си. Къде ли се крие силата на това тайнствено неспокойствие?

Преди години около Коледа през града ни мина Ваня Костова и петдесетина българи веднага се събраха в дома ми, за да се запознаят с великолепната певица. Нямаше обещание за песни, но всички, разбира се, се надяваха да чуят знаменития ѝ глас. В един миг Ваня сякаш усети някакво силно, неизречено желание в претъпканата гостна и внезапно запя „Облаче лe бяло“. Така, както само тя може: хем силно, хем нежно, без никакво усилие и на самия ръб на въздишката. Всички притихнахме и оставихме прелестния ѝ глас да обиколи плавно стаята, да грабне душите ни и да ни отведе обратнo...тaм към търкалящите се родопски хълмове, към наводнените с благоуханни рози подбалкански долини, към приказливите листа на горите ни и към най-синьото небе на този грешен свят.

До ден днешен не съм чувал по-прекрасна песен, но въпреки това нямаше ръкопляскания и поздрави за изпълнението на Ваня. Надявам се тази чудесна жена да ни е простила за това и да е разбрала колко опустошително силна е била песента и колко много признателност е имало в мълчанието ни и в просълзените ни очи.

 Натъквал съм се, разбира се, и на много българи тук, които не искат да имат нищо общо с родината си. Но според мен има някаква патология в това да се отречеш от мястото, в което си роден и израснал и което те е формирало като човек. Според мен тези хора просто бъркат страната си с апаратурата на корупция, халтура и бюрокрация, която е деформирала административните и структури... Поне за мен тези две понятия съществуват в отделни пространства. Независимо дали го осъзнаваме или не, първите седем години от живота ни – тези, които на практика не помним, са градивна част от това, което сме като хора. И ако тези наши години са български, значи и ние сме българи. Човек може да отпътува на десет хиляди километра от страната си, но няма да може да се отдалечи дори на един милиметър от себе си.

 Вярно е, че в последните години светът се смали, а границите се обезсмислиха. Емигрантите се превърнаха просто в глобални граждани със сменен адрес. Самата дума „емиграция“ като че ли започна да се лута объркана в собствената си дефиниция. Напълно възможно е да няма нито един емигрант на този свят. Но е възможно и обратното. Говоря за вътрешната емиграция, за тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме издали визи. В „Криле на желанието“ Вендерс беше казал, че в днешно време има толкова държави, колкото и хора. Струва ми се, че това е универсална истина, която ни дава възможност да функционираме спокойно и пълноценно в свой собствен, уютен кръг. Но трябва да внимаваме и никога да не затваряме напълно вратите на посолството на Република Аз - в нашата епохата на самоизолация е изключително важно човек да се бори срещу натурата си и да дава достъп на новото и непознатото до съзнанието си.

А що се отнася до България, нейното значение за мен винаги се е простирало далеч отвъд границите ѝ. Тя винаги ще бъде моя и аз ще бъда неин. Да остана българин, колкото и други паспорти да имам, е важно за мен. Може би затова си идвам всяко лято. Не съм пропускал. Двайсет и пет години – двайсет и шест идвания! Прелетял съм петдесет и два пъти над Атлантическия океан. Това е твърде многозначително, особено за човек, който ненавижда самолетите. Децата ми не са прекарали нито едно лято в Америка и са благодарни за това. За щастие, България намери място и в техните първи седем години и те ще я носят завинаги със себе си.

Аз самият обикновено пристигам и минавам като вятър през трийсетте си дни в родината. Роднини, купони, приятели, концерти, пътувания из цялата страна и т.н. Лудницата ме поглъща и аз я посрещам с ентусиазъм и без никаква съпротива. Така е по-добре. Така няма време за мисли. Няма време за интроспекция. Но винаги, ВИНАГИ ми се случва нещо странно на летище София, преди да излетя обратно за Щатите. Тръгвам към самолета и една добре позната, голяма и студена празнина пропълзява вътре в мен. Или може би не пропълзява, може би винаги е там и в този момент просто се активира. Не е ясно откъде и защо пристига тази мрачна гостенка, но знам, че е неизбежна и че ще мине още една година, преди да съм се отървал от нея напълно. Тя има тежест и почти физически измерения и кара ръцете ми да се изпотят, а краката ми да натежат като олово.

 Наскоро един приятел ме попита защо всяка година използвам отпуската си, за да отида в България: „Защо не отидеш до Хаваите? Или пък елате с мен и семейството ми в Рио тази година. Какво ще кажеш?“.
Какво да му кажа? Исках да му разкажа за хората в Родината ми, за приятелите които знаят, че си идвам, без да съм им казвал. За безценните спомени. За олющените керемиди на къщичките, сгушени в Родопите. За величествената осанка на старата Калиакра. За особения начин, по който свенливите снежинки се разтапят върху лицето ми само и единствено високо в Рила. Исках да му разкажа толкова много неща, но кой знае защо, ги премълчах. Може би не бях готов. Може би трябваше да напиша всичко това. Да открия мястото си в собствената си история. Да прегърна носталгията и да не ѝ позволя да си поеме дъх. Да си призная, че съм дал възможност на България да емигрира в мен завинаги.

 И ето че отново съм тук, с букет от думи, пред притихналия паметник на онзи първи ден. Той винаги ще бъде там, на стария очукан терминал, където течението прелиства страниците на няколко самотни вестника, очите на родителите ми са тъжни и хубаво момиче ми прави най-горчивото кафе на този свят.

Защо си ходя всяка година в България, питаш? Защото най-ценното качество на мозъка е да забравя, а аз се интересувам само от най-безценното му качество и не искам никога, НИКОГА да забравя точно кой съм, откъде съм дошъл и на кого дължа всичко, което съм постигнал. За да заредя батериите си от най-красивата земя. За да усетя отново и страданието, и величието на тази прелестна страна. За да науча децата си на несравнимия български език. За да даря и тях с възможността да осъзнаят значението на саможертвата на българскитe мъченици. За да прегърна най-добрите родители на този свят. И разбира се, за да посетя сърцето си, което така и не побрах в багажа и което завинаги ще бъде там на летище София, където го оставих да ме чака в онзи първи ден на втория си живот…

Read More

0

Ноам Чомски: САЩ провали България, отстоявайте независимостта си!

„Провалена държава" е държава, която или не е в състояние, или не желае да защитава населението си от много сериозни заплахи.
Това са държави, в които цари беззаконие или липсва държавност. Може да са налице демократични форми на институции и форми като такива, но те са лишени от съдържание и не функционират. Това са основните характеристики на една провалена държава. И книгата обръща внимание на факта, че някои от най-богатите и най-могъщите държави в историята на човечеството влизат в тази категория.
До голяма степен САЩ са провалена държава.
Има много велики нации, нации, които са преживели провалени държави в историята си. На пръв поглед САЩ, най-мощната страна на света за момента, не е провалена държава, не е провалена държава в същия смисъл като Хаити например - една от най-бедните държави в западното полукълбо. Една от причините за разликата е, че САЩ е независима, никога не е била завладявана. А в Хаити държавността първоначално била рушена от колониална Франция и след това, през последните 100 години, от американците. И това са двете уж крайности, които ви давам като пример. Но и САЩ и Хаити са провалени.
Следя Балканите. Те наистина като регион на много разрушителни конфликти.
България има късмет да не бъде епицентър на тези конфликти. Засега!
От друга страна България пострада - както и всички страни от Европейския Изток - от колапса на комунистическия режим и сериозния срив на икономиките след 90-а година, което е много сериозно като срив. И до известна степен този колапс на икономиките вървеше и с нещо, което би могло да се нарече икономически геноцид от страна на Запада.
Има известни елементи на възстановяване вече, на съживяване на икономиките, и определено се наблюдава напредък в демократичните форми на управление - повече свобода на словото, повече възможности за политическа изява и т.н. Но оценката е нещо много сложно и комплексно. Напоследък четох едно изследване за Словакия и в него се сравнява качеството на живот и показателите за човешкото развитие през 70-те и 80-те години, сравняваше се с 90-те и началото на нашия век, та до ден днешен.
В голяма степен по тези показатели се наблюдава спад и регрес, не напредък. От друга страна в политическото пространство откритостта и отвореността са вече факт. Така че, тук оценката е нееднозначна.
САЩ са много доволни, когато има демокрация, но е добре демокрацията да се съчетава и с подчиненост на САЩ.
Това е израз на американската мощ.
От друга страна, ако има демокрации, които се развиват като опровергават или се опитват да поставят под въпрос влиянието на Съединените щати, естествено САЩ се обръщат против тях и се опитват да ги разрушат. САЩ не се интересуват от това да изнасят демокрация, интересуват се от това да изнасят подчинение и за това има стотици примери, които могат да бъдат дадени.
Най-драматичният такъв пример днес са Русия и Сирия.
Които са точно толкова либерални и демократични държави, колкото самите САЩ. Но пропагандата на САЩ ги обявява за диктатури. Защо?! Ясно е защо! Още по-отявлен пример е този с Палестина. През януари 2006 година палестинското население проведе свободни, открити и много добре наблюдавани избори и също всички обявиха единодушно и потвърдиха, че тези избори са били свободни и справедливи.
Но политическата партия, която спечели изборите, се противопоставя на САЩ, така че САЩ веднага накараха Израел да направи нещо, което във всички случаи беше наказание за това, че хората са гласували по съвест в едни свободни и честни избори. И открито САЩ просто наказват това население и го карат да гласува по начин, който те желаят. Не може да си представите по-драматичен пример за омраза или за незачитане на демокрацията.
И Газа, която е най-засегната и там хората наистина пострадаха най-много, попада именно в полезрението на Женевската конвенция, тя е защитена от нея, Газа е окупирана територия. И има абсолютно единомислие в мнението на международната общност, че това е така. Тя е окупирана територия и затова за нея важи Женевската конвенция. В член 33 от конвенцията е записано, че е огромно престъпление да се наказват цивилни и те да страдат.
А кой ще приложи тази конвенция? Страните, подписали конвенцията, се задължават със закон да преследват съдебно всички, които по някакъв начин нарушават конвенцията, включително и своите собствени лидери.
Ако САЩ и Европа бяха страни, спазващи закона, би трябвало да изкарат на съд собствените си ръководители за сериозните нарушения на Женевската конвенция. Така че от една страна това е драстичен пример за омраза и незачитане на демокрацията, а от друга страна е демонстрация за незачитане на международните договорености и международното право. Това са всъщност характеристики на едни провалени държави. Много други примери има също - Венецуела и т.н.
Възможен ли беше износът на демокрация от страна като САЩ да бъде съчетан с някакъв План Маршал, който ние в България не получихме?
Планът Маршал е създаден при много специфични обстоятелства. След Втората световна война САЩ бяха наистина изцяло посветени на идеята да възстановят Западна Европа като огромна икономическа мощ.
Имаше естествено стратегически причини за плана „Маршал", и освен това най-голяма част се пада на търговските, на комерсиалните интереси. Съединените щати излязоха от Втората световна война като може би най-богатата държава.
Имаха половината от благата и богатството на света по това време. А и имаше огромна производителна промишленост в САЩ. Огромни капитали и възможности да инвестира, а единственото място, където можеше да се инвестира, тогава беше Западна Европа. Така че Планът Маршал беше едно много деликатно предложение от страна на американската икономика, което работеше в двете посоки. И по стратегически причини беше създаден той.
България и Източна Европа не получиха предложение за Плана Маршал, защото САЩ и Великите сили по това време имаха съвсем различна представа за това как да се развие Източна Европа.
Говоря за времето след падането на Берлинската стена. Прегледайте бизнес пресата по това време, прочетете я. Financial Times в Лондон, Business Week в Съединените щати. Те бяха просто на седмото небе от това, че беше паднала Берлинската стена.
И казаха, че това ще бъде едно оръжие, насочено срещу западните работници. Ето ви Източна Европа, казаха те, и тук една работна сила се е устремила към нас, работна сила, която е с много добро образование, здрава, права, с правилния цвят на кожата и живее в условия при правителства, които наистина са ги потискали, и те са свикнали да се подчиняват.
Ето ви идеалните работници, които са евтини, които ще създадат огромни печалби за западните корпорации. И ще им дадат възможност да подкопаят луксозния начин на живот на западните работници.
И във Financial Times, основният бизнес вестник на света, имаше статия, в която се казва:
„Това е троянският кон на комунистическото влияние»
«Ластарите му отиват на Запад и това са ластари и корени, които могат да подкопаят уюта на западните работници и да създадат много повече печалби за западните корпорации. От друга страна Планът Маршал имаше същите цели: повече власт и повече пари за корпорациите в САЩ. Но тогава това можеше да стане с възстановяване на икономическата мощ на Европа.
Планът „Маршал" всъщност и военните разходи, които доведоха до това да се раздели Европа, бяха основите за създаване на тези многонационални корпорации".
Буквално цитирам Министерството на търговията на администрацията на Рейгън. Значи целите са същите: власт и пари за елитите, Съединените щати - богатите. Но тука усилието, формулата, по която да се получи същият резултат, е друга.
Те са различни през 1950 и 1990 година. А демокрацията е нещо, което въобще няма отношение. И трябва да кажа, че има много добри школи на мисълта на Запад. И най-известният учен в тази област е Томас Кородерс. До голяма степен той е най-уважаваният учен.
Той всъщност много ентусиазъм влага в това да се насърчава демокрацията, но той поне е честен учен. И казва, че съжалява, че от Рейгъновата администрация до днешен-ден САЩ „преследват демокрацията само тогава и единствено тогава, когато тя е в услуга на стратегическите цели на САЩ." И това е точно така.
Русия се развива много добре, доколкото глобалната западна олигархия й позволява. Очевидно глобалната им цел е да я съсипят и разграбят. Твърде амбициозна цел, бих казал.
През 1990 година Горбачов се съгласи да допусне обединена Германия и тя да влезе в НАТО. Това бе вражески военен съюз, нали? Това беше невероятно и неочаквано като ход от страна на съветски лидер. Германия беше довела до разруха няколко пъти Русия в този век.
Германия като част от един голям военен алианс вече се превръща в една много по-голяма стратегическа заплаха. Така че Горбачов беше склонен да приеме тази огромна стратегическа заплаха за Русия. Но имаше една ситуация Quit pro quo. Джордж Буш, като президент по това време, се съгласи да не разширява НАТО на Изток. Това беше балансът.
Така че за Русия да остане една буферна зона. Русия, Горбачов, също предложи в тази буферна зона да няма ядрени оръжия. От арктическия полюс, до Средиземно море. И САЩ нарушиха този баланс. През 1994 година президентът Клинтън не зачете официалното споразумение и разшири НАТО на Изток.
И това е всъщност нарушаване на едно официално споразумение и също представлява сериозна стратегическа заплаха за Русия. И това продължава и сега - към Украйна. Предложението да се разположат противоракетни съоръжения в Източна Европа е много сериозна заплаха за съветския, така наречен ядрен щит.
Можете да го прочетете във водещи стратегически публикации в Америка. Има един журнал Arms Control Today, контрол върху въоръженията в днешно време.
В него има публикация от водещ стратегически анализатор в САЩ, Теодор Постал, който е професор в моя университет. И той анализира заплахата, която тези инсталации представляват за стратегическия щит на Русия. И съответно тези ходове предизвикаха Русия да започне да разширява военния си капацитет.
Източна Европа и Балканите, понеже се намират точно в средата на разгорещяваща се конфронтация между Западна Европа и Русия, която сериозно се катализира. Това са критично важни събития.
Сирия практически е унищожена от американско-ислямисткото нашествие. Страната вече е абсолютно разрушена. Имаме много надеждна информация за нагласите на сирийското население по средиземноморското крайбрежие, което е под контрола на Асад.
Да отбележа само, че това е 90 % от цялото население на Сирия. Преди няколко седмици американски военни издадоха един доклад, който изтече в публичното пространство. След много подробно и внимателно проучване на общественото мнение в Сирия. Обхванати са различни групи от населението.
Заключението е, че всички сирийци подкрепят два основни извода: първият извод е, че ужасните неща, които са се случили след индиректната инвазия на Съединените щати, са по вина на Съединените щати, а вторият, и всички са единодушни, е че САЩ трябва да спре агресивната си политика по унищожение на страната им.
Но мнението на сирийците дори не се разглежда като възможност за действие, ако гледате сегашните кандидат-президенти и четете какви възможности предлагат те за решаване на този конфликт от страна на Съединените щати. Желанията на сирийския народ никой не ги споменава. Единственото, за което се говори, е как Съединените щати ще се постараят Сирия да стане една стабилна и предсказуема държава.
Сирийците ги очаква съдбата на Ирак, ако не и по-лоша. Миналия ноември беше постигнато споразумение между САЩ и клиентското правителство, качено на власт от Съединените щати в Ирак. Споразумението дава възможност на САЩ да задържи войските си по принцип до когато пожелае, без краен срок.
В това споразумение черно на бяло се казва как Ирак трябва да даде приоритет на инвестициите, идващи от Съединените щати. Изненадан бях, колко откровено нахална е тази договорка, но това е споразумение, подписано между две официални правителства. САЩ трябва доста да се потруди, за да изпълни в реалния свят това споразумение. Може да не успее, но това е целта.
Eто какво е посланието ми към българите:
Вие сте малка държава и от вас се искат повече морални усилия да отстоявате независимостта си. Добре е да знаете, че България е една провалена държава благодарение на САЩ. Но след всеки провал може да последва възход. Дали ще ви се случи зависи и от вас.
Предупреждението ми е да мислите много внимателно за пропагандата, която се шири за много високохуманните и благородни цели на мощната държава САЩ.
Държавите не са агенции за благородство и висок морал. Те се стараят да се представят като работещи в услуга на човека.
Съветският съюз също твърдеше, че е държава на народа, нали? Но, особено за малките държави много е важно да се отчитат фактите, да се внимава и анализира критично кое може би е илюзия, и кое - истина.
И да се прави опит съответно независимо човек да си проправя път напред с реалистичното отчитане на интереса на великите сили. Трудно е, но е възможно!

Read More

0