"Не зная дали знаеш, но в момента София е заледена и аз онази вечер като се прибирах и така се подхлъзнах и паднах, че не ми се говори. Търкалях се по земята и виках от болка и никой от преминаващите хора не дойде нито да ми обърне внимание, нито да ми помогне да стана." Разговорът се води по скайп с мой познат от София. Слушам го и се замислих за случката преди една седмица. В Германия имаше празници и решихме да отидем на закритата писта в Neuss и да покараме ски. Аз не съм скиор и никога преди това не се бях качвала на ски. Това ми беше първи опит, не зная засега дали ще си остана само с него или ще има продължение, това времето ще покаже. Признавам си,че ме беше страх, но въпреки всичко направих опит. Не един, а доста при това. Падах, ставах, въобще присъствуващите се забавляваха с моя милост и поведението ми върху ските. Е, от веднъж скиор не се става, това е ясно на всеки, който е опитал този спорт. След като няколко часа усърдно се потих, падах, ставах и т.н. реших,че като за първи път е предостатъчно и съвсем спокойно мога да се наградя с едно капучино за това,че си надмогнах страха да се кача на ски. Оставих семейството на пистата да се пързаля и се отправих към бара. Седнах на една маса до прозореца, за да имам възможност да наблюдавам пързалящите се и така да се каже "пасивно" да се уча. Отдясно беше лифтът с който те качва до върха на пистата, а отляво имаше влек,който стигаше до средата на пистата и оттам се спущаха по-неопитните скиори. Загледах се в тях,защото все пак следващият път, ако се престраша да изляза на пистата ще съм в техните редички и ми се искаше видя как се справят те. Тогава видях първата скиорка-инвалид. В първият момент толкова се шашнах,че чак не повярвах на това,което виждах. Едва ли бях пияна, все пак капучиното го правят без алкохол. Тя беше в много шарена грейка и се забелязваше отдалеч. Стоеше върху специално съоръжение, краката й бяха прибрани и вързани с колан, а самото съоръжение беше поставено върху ски,които бяха свързани. Вместо щеки имаше две много интересни приспособления,които играеха ролята на щеките. С помощта на влека тя се изкачваше до средата на пистата, изчакваше да се освободи коридор и след това много умело се спущаше до долу. После отиваше до влека, изкачваше се и отново се пущаше по пистата. Направо останах без думи. Аз на два крака не можех да се държа толкова умело,колкото тя го правеше от съоръжението си за инвалиди. След това видях и вторият инвалид, който също нямаше никакви затруднения с пързалянето. Явно при него нещата стояха по различен начин,защото единият му крак стоеше свит, а другият беше изпънат напред, но въпреки всичко,който нямаше никакви затруднения нито с влека, нито със ските. "Боже мой, в моята държава инвалидите не могат да отидат да си купят продукти от първа необходимост, а тук карат ски, без да имат никакъв проблем. Осигурили са им равни възможности,точно както и трябва да бъде."
Замислих се за нивото на зрялост на една държава, за шансовете, които даваме на хората и затова колко много средата влияе върху нас. Вероятно и на вас ще ви хрумнат много неща след този пост.
Замислих се за нивото на зрялост на една държава, за шансовете, които даваме на хората и затова колко много средата влияе върху нас. Вероятно и на вас ще ви хрумнат много неща след този пост.
0
.JPG)
