От 1973 г. до 1974 г. Сарацин работи за фондация „Фридрих Еберт”, като по-късно става член на социалдемократическата партия. От 2000 до 2001 г. заема ръководен пост в германските железници (DB AG). От 2002 г. до 2009 г. е сенатор по въпросите на финансите в Берлинския сенат. По време на неговото управление – през 2007 г., за първи път в историята на Берлин се натрупва излишък от 80 млн. евро. От 2009 г. Сарацин става зам.-управител на Германската централна банка. От ръководството й често го критикуват за негови изказвания в пресата, насочени срещу имигрантите от арабски и турски произход. Когато обаче в края на август излиза „Германия се самоликвидира”, от банката го обвиняват, че с провокативните си и дискриминационни изказвания, „особено по темите за имиграцията”, накърнява престижа на институцията.
Сарацин отказва да напусне доброволно. На 2 септември 2010 управителният съвет на банката внася предложение, с което моли президента на страната Кристиян Вулф да освободи Сарацин от поста. Два дни по-късно Сарацин предупреждава президента за възможността от „политически показен процес”, като така индиректно заплашва, че ако бъде освободен, ще обжалва.
Следват преговори, в резултат на които банката оттегля искането си за освобождаване и Сарацин подава молба за напускане. В средата на септември президентът Вулф подписва заповедта за освобождаването му, която влиза в сила от 1 октомври 2010 г.
От своя страна, ръководството на социалдемократическата партия обявява, че ще обсъди възможността да прекрати членството на Сарацин в партията, тъй като тезите му са „диаметрално противоположни на основните социалдемократически ценности”. В същото време, обаче, социологически проучвания показват, че близо 50% от населението, включително и членове на ГСДП, са съгласни с тезите на Сарацин, изложени в книгата му. А 18% дори биха подкрепили нова партия, оглавявана от него.
в-к Култура
***
Фрагменти от книгата на Тило Сарацин Германия се самоликвидира. Как излагаме страната си на риск.
В Германия ръка за ръка работят цяла армия от чиновници по интеграцията, изследователи на исляма, социолози, политолози, представители на съюзи и отряд наивни политици, които интензивно са се заели с омаловажаване, самозаблуда и отричане на проблема.
—
Общественото говорене в Германия е под влиянието на странно противоречие: от една страна, в публичното пространство доминира влечението към развлеченията и скандалните разкрития, а от друга – в него властват евфемизмите на политическата коректност…
—
Същевременно обществото изпитва много силна потребност от неподправена истина. Но онзи, който реши да задоволи тази потребност, поема голям политически риск и става лесна жертва на медийната власт, упражнявана от политически коректните…
—
Това, че силното нарастване на мюсюлманското малцинство в Европа предизвиква загриженост, наистина не бива да се обяснява с омраза към чужденците.
Нашата общност се свива, остарява, става все по-хетерогенна, а според образователните индикатори – и все по-малко способна. Фактът, че в Германия повече от половината деца в така наречените “отдалечени от образованието социални слоеве” са с интелигентност под средната, води до това, че по чисто демографски причини ние средностатистически ставаме по-глупави.
От гледна точка на икономическото си състояние Германия се намира в късната фаза на златната епоха, започнала около 1950 г., а днес клоняща към своя залез. Вече 20 години няма повишаване на реалния доход на заетите на пазара на труда, най-късно след 10 години той ще започне да намалява и тази тенденция ще се запази в резултат на демографските деформации. Такива прогнози се разминават със сегашните успехи на германския бизнес, занимаващ се с износ, с инициативите, подемани от елитните германски университети, и с многото други добри новини, с които ежедневно биваме радвани. Какъв е смисълът от подобни краткосрочни успехи, когато пропускаме основни неща, които могат да гарантират бъдещото покачване на жизнения стандарт – количествено и качествено:
– количествено, защото вече 45 години всяко ново поколение е с около една трета по-малобройно от предишното, при запазване на средната продължителност на живота;
– качествено, защото у новородените способностите и предпоставките за образование постоянно се влошават, а новите поколения израстват с манталитет, при който са закърнели качествата, основа за всеки продуктивен растеж…
—
Имиграция и преселване в Германия
През 1950 г. в Западна Европа практически не са живели мюсюлмани. През 1968 г. броят на западноиндийските, индийските и пакистанските преселници във Великобритания възлиза на около милион. Първоначално преселването става като че ли случайно, защото всички жители на Британската империя имали британско поданство. Минали много години, преди да се наложат ограничения в издаването на паспорти и правото на пребиваване. Но недоволството в Англия е било голямо дори по времето, когато броят на имигрантите е бил малък. През 1968 г. консервативният политик Инок Пауъл прогнозира, че ако темпото на имиграция се запази, след 30 години големи части от Йоркшир, Централна Англия и околностите на Лондон ще бъдат населени предимно или изключително само с жители от афро-азиатски произход. Изказванията му предизвикват скандал и той загубва високия си държавен пост. Но подкрепата, изразена от населението, е много голяма: за десет дни Пауъл получава 100 000 писма и само в 800 от тях му възразяват. А той е бил съвсем прав, като предсказва, че афро-азиатското население във Великобритания ще нарасне от един на 4,5 милиона до 2002 г. Точният брой през тази година е 4,63 милиона. И въпреки това, във Великобритания, както и във Франция, Холандия и Германия, политиката си остава непроменена.
Как така е допуснато процесът да се развива безконтролно? Кристофър Колдуел (американски журналист и главен редактор на The Weekly Standard – бел. ред.) обяснява това с „фактора на срама”. За петнайсетте следвоенни години Великобритания загубва световна империя и управлява с накърнено самочувствие остатъците от своите владения. Франция страда от травмата на Алжирската война, Холандия – от травмата на загубената колониална война в Индонезия, а германците – от травмата на нацизма.
Особените проблеми, свързани с ислямските преселници, не се проявяват само в Англия. При всички засегнати страни – независимо дали Англия, Франция, Германия, Холандия, Белгия, Дания или Норвегия – направените наблюдения при групата на мюсюлманските имигранти са сравними:
– интеграцията на трудовия пазар е по-ниска от средната;
– зависимостта от социални помощи е по-висока от средната;
– посещаемостта на учебни заведения е по-ниска от средната;
– раждаемостта е по-висока от средната;
– наблюдава се пространствена сегрегация с тенденция към образуване на паралелни общества;
– религиозността – с растяща тенденция към традиционните, съответно към фундаменталистки течения в исляма, е по-висока от средната;
– престъпността, включваща прояви от ”обикновеното” насилие на улицата до участието в терористични акции, е по-висока от средната.
—
Разбира се, че звучи наивно, но първоначално навсякъде в Европа се е смятало, че тези имигранти споделят западната ценностна система – демокрация, културна и религиозна свобода, индивидуален стремеж към благосъстояние и самоосъществяване – и че разликите ще се заличат след две, най-късно три поколения. Това не се случва. Напротив. Сред имигрантите мюсюлмани и тяхното потомство се засилва тенденцията към разграничаване в културно и пространствено отношение. Европейската социална система спъва интеграцията на трудовия пазар и улеснява затварянето в групи – на разноски на европейските обществени фондове. Традиционните авторитарни семейни структури си остават запазени. Социалният натиск върху момичетата и жените да носят забрадки, да се покриват и да се обличат според традициите си нараства и външното отграничаване от мнозинството в обществото става все по-видимо. Последствието е, че във всички засегнати европейски страни нараства агресията на автохтонното преобладаващо население към чуждата група население, която е зависима от общественото социално подпомагане в степен, по-висока от средната.
—
От днешна гледна точка, имиграцията на работна сила през 60-те и 70-те години на ХХ век е гигантска грешка: голяма част от работниците бяха наети в умиращи индустрии. Това забави структурно неизбежното преселване на население и насочи погледа към притеснително намаляващата раждаемост и необходимостта от внос на работна сила. С преселването на имигрантите в Германия последиците от намаляващата раждаемост бяха само отложени във времето, но не и премахнати. С нищо не се промени основният проблем, че поколението на внуците представлява само 50% от това на дядовците. Това означава, че след четири поколения населението ще се свие с три четвърти и половината от него ще е на възраст над 50 години. При подобни обстоятелства социалният и икономическият живот трябва да бъде организиран по съвсем различен начин. А ако процентът на раждаемост при имигрантите се задържи постоянно по-висок от този на автохтонното население, то след няколко поколения държавата и обществото ще бъдат предадени в ръцете на имигрантите. Така ще се опровергае аргументът, че ниската раждаемост сред германското население е съдбоносното следствие от модернизацията, тъй като, ако това беше вярно, тогава и имигрантите нямаше да имат постоянно висок естествен прираст.
—
Имигранти от мюсюлмански произход
Днес в Германия проблемите на имиграцията и интеграцията, които си струва да се обсъждат и които не отпадат автоматично с течение на времето, се отнасят най-вече до имигрантите от Турция, Африка, Средния и Близкия Изток, които в над 95% от случаите изповядват мюсюлманска религия. Но, както се посочва в доклада „Интеграцията в Германия”, поръчан от федералното правителство, интеграционната политика сякаш действа на сляпо. Детайлният наръчник с индикатори е насочен изключително към цялостната общност от хора с имиграционно минало. Определенията, които се дават за образование, трудов пазар, зависимост от социални помощи, престъпност, не се диференцират по регион на произход и съответно по народност. Липсата на такава диференциация явно е умишлена, защото дискусията дали културните различия между имигрантските групи се отразяват на желанието и способността за интеграция, е политически нежелана. Интеграционният доклад на правителството от 2009 г. като цяло назовава проблемите доста колебливо и тенденциозно ги омаловажава. Това особено личи в пасажите за зависимостта имиграция – социално подпомагане – престъпност. Тази част от доклада напълно се размива, защото се отнася до имигрантите като цяло, без да ги разделя по групи. Липсват данни и за различната раждаемост при различните имиграционни групи и свързаните с тях демографски импликации.
Според „Микроцензус 2007” (вид статистическа анкета за преброяване – бел. прев.), в Германия живеят 15,4 млн. души с имиграционен произход. От тях 3,7 млн. са граждани на ЕС, а четири милиона произхождат от Босна и Херцеговина, Турция, Близкия и Средния Изток, както и от Африка. (По-нататък имигрантите от тези райони наричам мюсюлмански имигранти.).[…] Ако приемем, че при „Микроцензус” делът на грешните или липсващите данни е разпределен по равно между всички хора с миграционно минало, то това би означавало, че броят на мюсюлманските имигранти действително е по-висок с 43%, т.е. възлиза на около 5,7 милиона. Много големият брой на децата в тази група обаче показва, че при имигрантите, за които липсват данни или те са непълни, мюсюлманите са представени в значително по-голяма степен. Това значи, че броят на мюсюлманските имигранти в Германия може да възлиза и на 6 до 7 милиона.
—
Следователно, от 15 милиона души с имиграционно минало, в Германия от 25 до 43% идват от мюсюлманските страни. На тази група се дължат и 70 до 80% от всички проблеми на имигрантите в областта на образованието, пазара на труда, възможността за придвижване и престъпността.
—
За разлика от останалите имигрантски групи, мюсюлманите в Германия имат присъствие на пазара на труда под средното ниво, както и успех в образованието – под средното ниво. В същото време, делът им сред ползващите социални помощи е над средното ниво, като същото важи и за дела им в участия в престъпления, свързани с насилие.
Едва ли може да се каже, че се е сбъднала надеждата интеграцията на мюсюлманските имигранти в сферата на образованието, трудовата заетост и езика да отбележи напредък с годините. Напротив, степента на интеграция и готовността за нея като че ли многократно намаляват. Причините за незадоволителните резултати на мюсюлманите в системата на образованието и трудовата заетост са прииждащите от родината семейства на партньора в двойката, както и силната фиксация върху родната култура.
—
Ислям да, ислямизъм не?
През 2000 г. със статията си „Мултикултурната драма” Пол Шефер разпалва дискусия за мюсюлманските имигранти в Холандия. […] Той критикува опитите към особения характер на мюсюлманската имиграция да се подхожда с „изтърканата истина”, че имиграция винаги е имало: „Имиграцията, с която се сблъскваме в момента, в много отношения не е направила нашето общество по-отворено. Заради традиционните възгледи, с които идват много от имигрантите, внезапно пак започват да се обсъждат всички въпроси за мястото на жената; и пак правото на свободно изразяване на мнението започва да се поставя под въпрос. Изведнъж отново започваме да говорим за богохулството и за забраната да отстъпваме от вярата. Дори да става дума за убеждения, които познаваме от собствената си история, не отбелязваме никакъв прогрес, след като сме принудени да се връщаме към еманципацията отпреди петдесет години.”
Това е съвсем вярно и така стигаме до емоционалното ядро на проблема: Заради мюсюлманската имиграция и растящото влияние на ислямистки религиозни течения, Западът се оказва конфронтиран с авторитарни, закостенели, а също и антидемократични тенденции, които поставят на изпитание не само собственото му самовъзприятие, но представляват и директна заплаха за нашия стил на живот.
—
Икономически ние не се нуждаем от имиграцията на мюсюлмани в Европа. Във всяка страна, поради слабото си присъствие на трудовия пазар и активното ползване на социални помощи и услуги, мюсюлманските имигранти струват повече на държавния бюджет, отколкото е принадената стойност, която заработват. В културно и цивилизационно отношение представите им за общество и ценностите, с които идват, представляват регрес. Така огромната раждаемост при мюсюлманските имигранти представлява заплаха за културното и цивилизационното равновесие в застаряваща Европа.
Който ясно заявява това, се излага на враждебни нападки, от които обвинението в „ислямофобия” е най-невинното. Наистина, немските политици започват да осъзнават, че за исляма са характерни сили, които са проблемни от наша гледна точка, но те не смеят да продължат темата. „Ислямът е добре дошъл у нас, ислямизмът обаче – не”, каза германският вътрешен министър Томас де Мезиер в първата си парламентарна реч след встъпването си в длъжност. Той би трябвало да си поговори с турския министър-председател Ердоган, който през 2008 г. заяви: „Няма ислям и ислямизъм. Има само един ислям. Който твърди друго, обижда исляма.” Басам Тиби, политолог от сирийски произход и водещ представител на т. нар. евро-ислям, има следната позиция: „Ислямът е много разнообразен, той в еднаква степен включва и толерантност, и нетолерантност. Но, като духовна религия, той не представлява политически начин на мислене. За разлика от него, ислямизмът като разновидност на религиозния фундаментализъм е тоталитарна идеология с дяснорадикални черти, на която не бива да се позволява да прави капитал от отварянето на Германия към други култури.”
—
Проблематичното в днешния ислям е комбинацията от изостанали като цяло общества, млади, бързо нарастващи народи и едно съзнание за послание, чийто измерения варират от лишена от агресия смиреност до джихад, като преходите са размити. Между другото, през 1997 г. Ердоган, тогава ръководител на опозицията, каза следното: „Минаретата са нашите копия, куполите са нашите шлемове, вярващите са нашата армия.” Либералните мюсюлмани се пазят от това на исляма да се приписват определени качества и имат своето право. Писателят Навид Кермани, израснал в Германия като син на персийски лекар, подчертава липсата на еднозначност у исляма и неубедителността на конструкта „ислямска идентичност.” „Идентичността е поначало нещо опростяващо, ограничаващо, като всяка дефиниция.” Смята се, че има различни форми за живеене на исляма. „Саудитският уахабизъм, който забранява на жените да карат кола, или идеологията на аятолах Хомейни, която поставя бог на мястото на човека като суверен на държавата, безспорно са в разрез с демокрацията, с толерантността и човешките права”, признава Кермани, но настоява, че това не е целият ислям: „Който твърди, че ислямът е несъвместим със западната модерност, трябва да изключи и „просветените” мюсюлмани, за да може да защити гледната си точка”. Западното око не може да различи на кой ислям каква част от 15-те до 17-те милиона мюсюлмани в Европа се пада.
—
Изявлението на бившия канцлер Герхард Шрьодер, което той публикува като реакция на швейцарския референдум за забрана на минаретата, показва с какви илюзии човек може да живее, но не бива да има, ако е на отговорен пост. Шрьодер казва:
– Трябваше да признаем, че ислямът е станал част от нашето общество и от европейското общество.
Коментар: Не е трябвало. Това, което трябва да признаем, е, че живеещите при нас мюсюлмани, също като католиците, протестантите или Свидетелите на Йехова, имат право свободно да изповядват религията си. Ни повече, ни по-малко.
– Ислямът не е политическа идеология, а мирна религия – учението на Корана.
Коментар: Коранът учи и обратното. И точно това е проблемът с исляма.
– Понятията на Просвещението не бива да се използват за отграничаване.
Коментар: Точно това трябва! Именно отношението към западното Просвещение е възловата точка на нещата.
– Погледът към мюсюлманските държави трябва да се промени. Турция основно се е демократизирала.
Коментар: Наше право и наше задължение е да гледаме на мюсюлманските държави с очите на Запада и да отсъждаме според нашите норми.
Два дни по-късно Некла Келек (израснала в Германия журналистка от турски произход – бел. ред.) публикува много остър отговор на сбъркания каталог от норми на Шрьодер. За разлика от Шрьодер, тя познава Турция и исляма:
– Ислямът 1000 години преди битката при Тур и Поатие до обсадата на Виена от Сюлейман I е водил Свещена война против Запада.
– Ислямът е вяра в един бог. Учението му не познава разделение на църквата и държавата. Просветени са отделни мюсюлмани, ислямът обаче не е.
– Универсалната валидност на Просвещението означава, че не всички културни и религиозни разлики са приемливи. Иначе трябва да приемем и брака по принуда.
– На Ердогановата демократизация на Турция трябва да се сложи въпросителен знак. При неговото управление жените отново бяха изтласкани най-вече към периферията, т.е. вкъщи. Днес едва всяка четвърта жена ходи на работа, а преди Ердоган, всяка трета упражняваше някаква професия.
Некла Келек заключава: „Шрьодер не иска да разбере, че ислямът е система, а не само вяра в един бог. И пак европейците и техните медии са тези, които трябва да се променят, които трябва да погледнат на мюсюлманите с „различен поглед”. Със своите изисквания, предявени отново само към Запада, бившият канцлер оголва тила ни, на нас, светските мюсюлмани, в спора ни с пазителите на исляма.”
В Турция отказват на отдавна заселили се там християнски общности строителството на нови църкви. Отварянето на затворените преди 30 години християнски висши духовни училища все още е забранено. През ранното Средновековие Мала Азия е била чисто християнска, а в навечерието на Първата световна война 25% от жителите на днешна Турция са били християни. Този процент пада на 0,2% след геноцида на 1,5 милиона арменци и няколко стотин хиляди асирийци, говорещи арамейски, през Първата световна война, както и след масовото изселване на 1,5 милиона православни след нея.
—
Както Библията, така и Коранът са доста тъмни и противоречиви, затова пък са образни и свързани с определено време. Претенцията за абсолютна истина, която се приписва на буквалния текст на сурите от Корана, може да доведе до съвсем различни резултати в зависимост от контекста и избора на текст. За оправданието на терористичните актове подходящите сури също са достатъчно. Може да изведете каквото си искате, дори най-лошото отношение към неверниците. Позволено е например, при необходимост, неверниците да бъдат заблуждавани и лъгани.
—
Съвсем не навсякъде има диалог там, където се претендира, че има. Крал Абдула от Саудитска Арабия настоява за интелектуален диалог, но същевременно желае да изнася шариата. Традицията на толерантността в прославената мавританска Андалусия не е била чак толкова вкоренена: Мюсюлманските владетели са търпели еврейските и християнските малцинства, но членовете им са били граждани втора класа, т.нар. покровителствани лица, чиято религиозна свобода е била гарантирана, за което обаче е трябвало да плащат висок данък на глава от населението.
—
Въз основа на факта, че в повечето от теченията си ислямът се отвръща от Просвещението и отхвърля плурализма, той не може да бъде мислен отделно от ислямизма и тероризма, дори и 95% от мюсюлманите да са миролюбиви.
—
В германската дискусия за исляма либерални, добронамерени хора и мултикултуралисти слагат морално равенство между фундаменталистките позиции на исляма и фундаментализма, с който хора като Некла Келек защитават гражданските свободи и човешките права срещу посегателствата на определени религиозни течения. Критиците на исляма биват обвинявани в „либерален расизъм” и в проповядване на „омраза към чужденците”, както прави това журналистката Каролин Емке в „Цайт”.
—
Мюсюлманите в Германия и в останалата част от Европа са под чуждо културно и религиозно влияние, което ние няма как да обозрем и изобщо не можем да направляваме. Ние търпим нарастването на едно културно различно малцинство, което няма дълбоки корени в светското общество, няма нашите критерии за толерантност и което се възпроизвежда повече, отколкото обществото, което го е приютило. Не бива да си затваряме очите за противоречивите течения в ислямския свят и за тенденцията към разпространяване на радикализма, която, между другото, няма нищо общо с бедността и липсата на образование, както непрекъснато се внушава. Историята на ислямския тероризъм показва, че тъкмо образовани млади мъже от заможни мюсюлмански семейства – а и нарастващ брой приели вярата от европейските страни – са особено податливи към радикални възгледи, чак до подкрепа на терора. Клод Берели е анализирал биографиите на 285 „мъченици”, чиято смърт е обявена в изданията на Хамас. Те рядко произхождат от бедни семейства и в повечето случаи са посещавали колеж или университет.
—
Материална и духовна бедност
В дефиницията за бедност на Европейския съюз, която е в сила в момента, се казва: Като бедни се определят хора, домакинства и семейства, които “разполагат с толкова ограничени (материални, културни и социални) средства, че са изключени от начина на живот, който се приема за минимално допустим в страната членка, в която те живеят.” Според тази дефиниция, като беден се определя и един заможен глупак, който в училище не се е научил да чете и не може да упражнява никаква професия. Това е пълен абсурд. Разполагането с “културни и социални средства” е израз, който трябва да хвърля прах в очите. Преведено на немски, би трябвало да се каже: Който разполага само със ”скромни културни и социални средства” (политически коректно ЕС-говорене), не е интелигентен, не е образован и има проблеми при упражняването на самоконтрол върху реакциите си. Във формулировката на ЕС така дефинираният беден е освободен от отговорност за положението, в което е, отнет му е и моралният натиск сам да промени нещо в нея. В европейската дефиниция описаната духовна и поведенческа бедност принципно не е причинена от твърде ниския доход и заради това не може да се изкорени с едно повишаване на доходите. Това е в сила навсякъде, където социалните помощи от държавата гарантират социалноикономически екзистенц-минимум.
Проблемът не е в материалната, а в духовната и морална бедност. Тя се отразява върху поведението, а оттам и върху здравето. Подобни прости истини обаче не са политически уместни и заради това се потулват възможно най-дълбоко. В института “Роберт-Кох”, например, при подготовката на доклад за бедността, бе направен анализ “Бедност, социално неравенство и здраве”, в който са групирани данни и факти, които говорят много.
Анализът показва, че фактори, важни за здравето, зависят в голяма степен от поведението… За да го докажат емпирично, те използват само такива фактори, които не се влияят от доходите, а изключително и само от поведението: наднормено тегло (начин на хранене, липса на движение), диабет (наднормено тегло, начин на хранене), цироза (алкохол), рак на белия дроб (пушене).
—
Освен това, изследователите от института „Роберт Кох” най-подробно описват, че получаващите социални помощи спортуват по-малко и пушат, и пият повече, отколкото тези, които не се ползват с подобна държавна подкрепа. След това описание следва закодираното изречение: Кумулирането на здравни проблеми и поведенчески рискове в групите с висок риск на бедност говори за значението на материалната депривация.
Обяснимо е предположението, че същите личностни особености, които предразполагат хората повече да пушат, пият и по-малко да се движат от останалите, са същите, които статистически увеличават шансовете за изпадане в материална бедност. Но подобен анализ би бил политически некоректен.
—
За материалната бедност в Германия най-вероятно е в сила следното: наблюдаваните негативни последици от бедността в 90% от случаите не са последици от ниски доходи, а от съпътстващи ги явления, които обаче имат същите причини като материалната бедност. Упоритото пренебрегване на тази зависимост лишава една голяма част от изследванията за бедността в Германия от научна основа и ги отпраща в сферата на идеологията.[…]
Не децата продуцират бедност, а получаващите държавни помощи продуцират деца. Статистиката доказва това, защото в Германия тези, които живеят от социални помощи, имат значително повече деца от останалата част от населението. Така в нашата образователна система непрекъснато се покачва процентът на децата, които са от т. нар. прослойка на отдалечени от образованието семейства. След завършване на училище, което е успешно в много малко от случаите, повечето ниско квалифицирани младежи поемат по пътя на своите родители и отново имат много деца… Системните различия в плодовитостта на различните групи означава, че само след няколко поколения ще настъпи радикална промяна в съотношението на различните групи от население.
—
Особено сред арабите в Германия е видна склонността да се създават деца, за да се получават повече социални помощи, и жените, затворени в тези семейства, принципно да няма какво друго да правят.
Социалните помощи обаче имат противоположно въздействие върху готовността за интеграция на имигрантите от ислямските срани: тази тяхна осигуреност им позволява да имат несравнимо по-висок жизнен стандарт в сравнение с този в страните, от които произхождат. Това ги освобождава от необходимостта да променят традиционния си начин на живот, да положат усилия да научат езика и да си намерят работа и да признаят повече западноевропейски свободи на жените си. Така правият път на социалните помощи води към паралелните общества на ислямските имигранти. Ако не искаме това да се случи, трябва да сменим посоката на движение – към пазара на труда, към образованието, към семейната политика и към воденето на диалог с имигрантите.
—
Културното оформяне и развитие на обществото
“Те всички го искат, но нямат никакъв шанс.” Това изречение е вярно за малцина и невярно– за мнозина. Освен това въпросът с “искането” е много сложен.
Нашата социална политика и политиката на заетостта са изградени върху илюзорни представи за човешката природа. Няма спор, че рационално действащият homo oeconomicus е измислица, защото рационалността при наличието на често противоречащи си и променящи се лични предпочитания е трудно дефинируема, а още по-трудно е тя да бъде следвана при неизвестни базисни условия. Презумпцията, че човек по принцип действа рационално, поставя пред него прекомерни изисквания. Човек ще избере онова, което, според личните му разбирания, му носи повече облаги. Хипотезата, че когато има възможности за избиране, човек действа егоистично, е с висока степен на доказуемост.
—
В Германия от много години наблюдаваме постепенното укрепване и постоянното разрастване на една нефункционална и безработна нисша класа. […] Относително високият гарантиран доход от социални помощи тласка тези слаби производителни сили към бездействие. […] Модерната социална държава, по-специално германската, допринася за това, че слабо квалифицираните и некадърните са тенденциозно по-плодовити от квалифицираните и кадърните… За всяко едно дете родителите месечно получават по 322 евро – толкова, колкото е държавно гарантираният социален екзистенц-минимум.
—
Добре е, за да се получават социални помощи, да се изисква повишена способност за интегриране в пазара на труда, както и способност за справяне с липсата на познания и квалификация. За целта обаче продължаващото образование и преквалификацията не трябва да бъдат в основата на усилията, насочени към получаващите социални помощи. Всички изследвания показват, че подобни мерки спрямо тези целеви групи нямат никакъв ефект върху тяхната заетост, за който да си струва изобщо да се говори. За съжаление, в случая е в сила старата поговорка: „Каквото Иванчо не научи, Иван никога няма да научи.” Базисни познания, които не са били усвоени до завършване на професионалното обучение, по-късно също не могат да бъдат придобити. Това означава, че образованието и професионалната подготовка трябва да бъдат така структурирани, че след това да не се появяват дефицити на пазара на труда заради проблеми с квалификацията.
—
В Германия зависимостта между социална прослойка и поколенческо поведение представлява устойчива тенденция, която се доказва емпирично. Също така се потвърждава и наблюдението, че между принадлежността към дадена социална прослойка и интелектуалните постижения има много тясна връзка. Сред сериозните учени днес няма никакво съмнение, че при хората 50 до 80% от интелигентността е наследствена. Обстоятелството, че при групи от население с характерна плодовитост могат да се явят генетични дефекти, вече принципно не се отрича.
—
Предишните осем глави от книгата съдържаха много данни, анализи, оценки. На това място извеждам два принципа:
1. Всяка държава има право да реши кой може да имигрира на територията й и кой не.
2. Западните и европейски ценности, както и съответните национални културни особености, си струва да бъдат запазени. И след 100 години, ако имат желание за това, датчаните трябва да могат да живеят като датчани сред датчани, а германците – като германци сред германци.
Превод от немски Ирина Илиева / в-к Култура
0 коментара:
Публикуване на коментар