Приказка за една история

Имало едно време една история. Появила се заедно с  раждането на хората и се загнездила в ума им - все още малка, бяла и гледаща с любопитни очи света и всичко около нея. После започнала да се изпълва – първо с това, което било генетично заложено на хората, после бавно започнала да добавя образи, преживявания и опит, които я превърнали в развиваща се история. В историята на нашият живот и нашето място в света. 

Тази история все още не е приключила, не е завършена и все още не е напълно разказана. Защото тя е едновременно действие и химера. Едновременно е реалистична и желана. Истинска и неточна. Гледаме и слушаме какво се случва и го съхраняваме в ума си. И така създаваме един несъвършен спомен. Много често неясен и украсен от нас.

Историята ни залага капан. Тя самата се разгръща, променя се и се превръща в историята, която ние предпочитаме. Обръщаме поглед към миналите събития и някъде между това, което в действителност се е случило, това, което сме възприели, това, което сме добавили, я превръщаме в нещо, което харесва на нас самите. Редактираме, избираме и оформяме историята на нашия живот в такъв, какъвто бихме желали да имаме и започваме да живеем през субективната призма на нашата правдоподобност.

Историята предначертава бъдещето с това, което се надяваме да се случи. Днешните събития и вчерашните спомени се прожектират върху мечтите и очакванията с които рисуваме платното на бъдещето. Бъдещето е все още неразказана история, но вече очертана от сюжета на главите, които сме преживели.

Ние плавно свързваме моментите, фрагментите, осъзнатия опит и така създаваме история за нас самите. И ако нашата история  се развива добре, ако намери смисъл за своето съществуване, ако намери връзка с останалите, тя може да живее дълго и щастливо.