Теорията на счупените прозорци

Може би сте попадали на книгата "Повратната точка" на Малкълм Гладуел? Тези, които вече са имали удоволствието да прочетат книгата знаят за "Теорията на счупените прозорци" и колко силно може тя да повлияе на нашето общество. Тук ще сложа откъс от книгата, който обяснява Теорията на счупените прозорци и се надявам много хора да се замислят за силата на средата и как тя подмолно формира нашето поведение.

*Текстът е откъс от книгата „Повратна Точка“ на Малкълм Гладуел:

"Да се върнем на престъпността в Ню Йорк. През 90-те години като цяло тежката престъпност в Съединените щати намалява по ред сравнително очевидни причини. През този период нелегалната търговия с крек-кокаин, станала причина за вълната от насилие между различни банди и търговци на наркотици, започва да намалява. Благодарение на рязкото подобрение в икономиката на страната, мнозина, които иначе биха се подмамили по пътя на престъпността, намират легална работа. Освен това се наблюдава и обща тенденция към застаряване на нацията, което означава, че все по-малко хора се намират във възрастовата група, извършваща най-много престъпления - мъжете между 18 и 24 г.

Отговорът на въпроса - защо в нивата на престъпност в Ню Йорк настъпва поврат- обаче е малко по-сложен. По времето, когато този процес започва, икономиката на града е все още в застой. В началото на 90-те години най-бедните градски квартали са все още силно засегнати от намаляването на социалните помощи. Утихването на търговията с крек-кокаин безспорно е фактор, но тази трайна низходяща тенденция е започнала доста отдавна. Във всеки случай подобна тенденция би довела до постепенна промяна, а спадът на престъпността в Ню Йорк е всичко друго, но не и постепенен. Що се отнася до общото застаряване на американското население, през 90-те години Ню Йорк всъщност се различава от тенденцията в страната - в него живеят много млади имигранти, пристигнали в града през предходното десетилетие. Очевидно причината за спада в епидемията от престъпност е някъде другаде.

Най-интересният кандидат за това „някъде другаде“ е Теорията за счупените прозорци на криминолозите Джеймс К. Уилсън и Джордж Келинг. Уилсън и Келинг смятат, че престъпността е неизбежна последица от общото безредие. Ако някой от прозорците на дадена къща остане счупен задълго, минувачите скоро ще си направят заключение, че няма кой да се погрижи за ремонта и че собствениците не ги е грижа. Скоро ще бъдат счупени още прозорци и чувството за анархия постепенно ще се разпростре от сградата към улицата, като посланието на всичко това е, че безредието е позволено. Двамата криминолози твърдят, че в един град сравнително дребни проблеми - като графитите, агресивните просяци и безредието в организацията на движението - подканят към по-сериозни престъпления:

„Крадците и обирджиите, независимо дали са професионалисти, или не, знаят, че вероятността да бъдат идентифицирани или заловени в квартали, където потенциалните им жертви се чувстват некомфортно, е по- малка. Крадецът отчита, че щом един квартал не може да попречи на просяците да безпокоят минувачите, вероятността да бъде извикана полиция при кражба също е по-малка.“

Това е теория за престъпността като епидемия. Според нея престъпността е заразителна - също като модата. Тя може да започне със счупен прозорец и да обхване цяла една общност. Критична роля в епидемиите от престъпност обаче имат не хората - Свързващите хора като Луис Вайсбърг или Знаещите като Марк Алпърт, а някоя характерна черта на заобикалящата ни среда, като например графитите.

В средата на 80-те години Транспортното управление в Ню Йорк кани Джордж Келинг като консултант в борбата срещу престъпността в метрото и, постъпвайки на работа, той предлага на Управлението да приложат на практика Теорията за счупените прозорци. Предложението е прието, като за директор на метрото е назначен Дейвид Гън, на когото е поверена цялостна реконструкция на метрото за милиарди долари. Мнозина доброжелатели съветват Гън да не се занимава с графитите в метрото, а да се съсредоточи върху по-го- лемите проблеми, като престъпността, надеждността на композициите и състоянието на инфраструктурата. Такъв съвет не звучи неразумно. Да се тревожиш, че метрото е покрито с графити, в момент, когато цялата система е пред срив. изглежда почти толкова безсмислено, колкото да почистваш палубите на „Титаник“, когато пред него вече се вижда айсбергът. Но Гън не отстъпва: „Графитите бяха символ на срива в системата. За мен беше ясно, че за да възстановя организацията и мотивацията на служителите, трябва да спечеля битката срещу графитите. Без нея всички реформи в управлението и обновяването на инфраструктурата просто нямаше да имат ефект. Планирахме да пуснем нови влакове, всеки от които струваше по десетина милиона долара, и ако не направехме нищо, за да ги защитим от графитите, съдбата им беше ясна - щяха да станат жертва на вандалите на втория ден.“

Дейвид Гън създава нова управленска структура, която да се захване с почистването на метрото и изготвя подробен график как това да стане - линия по линия, влак по влак. Първа е линия номер седем, която свързва центъра на Манхатън с Куинс. При вагоните от неръждаема стомана работниците свалят графитите с разтворители, а боядисаните вагони покриват с нов пласт боя. Гън се придържа към правилото, че след като вагонът е „отвоюван“, не трябва да има отстъпление и не трябва да се допуска отново да бъде изрисуван. „Бяхме се вманиачили на гази тема“, казва Гън. На последната спирка на линия едно в Бронкс, където влаковете спират преди да обърнат и да потеглят обратно за Манхатън, Гън открива пункт за почистване на графити. Ако някой от вагоните пристигне изрисуван, рисунките или биват премахвани на място, или вагонът се спира от движение за почистване. Забранено е „мръсните“ вагони да бъдат смесвани с „чистите“. Идеята е да се изпрати недвусмислено послание към вандалите.

„В Харлем на Сто трийсет и пета улица имахме едно депо, където влаковете нощуваха - спомня си Гън. - Знаехме, че поставянето на графити върху един влак отнема на хлапетата три нощи. През първата те боядисваха страните на влака в бяло. През втората, след като боята вече беше изсъхнала, очертаваха контурите на рисунките, а на третата ги оцветяваха. Изчаквахме ги да завършат работата си, след което отивахме и заличавахме всичко. Това беше послание към тях. Ако искаш да прекараш три нощи от времето си, за да съсипеш един влак - добре. Но делото ти няма да види бял свят.“

Почистването на графити в метрото продължава от 1984 до 1990 г. Тогава като началник на Транспортна полиция в града започва работа Уилям Братън, с което започва вторият етап от отвоюването на метрото. Братън, също като Гън, е последовател на Теорията за счупените прозорци. Всъщност негов интелектуален наставник е точно Джордж Келинг, а първата му стъпка като шеф на полицията е толкова донкихотовска, колкото и тази на Гън.

Независимо че тежката престъпност на територията на метрото е рекордно висока, Братън решава да се заеме първо с гратисчиите. Защо? Защото смята, че гратисчийството, подобно на графитите, е сигнал към хората малък символ на безредието, който подканя към по-сериозни нарушения. По това време приблизително 170 000 души дневно по един или друг начин използват системата на метрото без да плащат. Някои от тези хора са деца, които просто прескачат вратичките, а възрастните ги насилват с тяло. А когато двама или трима започнат да мамят системата, останалите, които иначе не биха и помислили да нарушават закона, си правят извода, че щом може да е безплатно за някои, може да е безплатно и за тях. И така проблемът се разраства лавинообразно. Той се задълбочава и от факта, че борбата срещу този вид нарушения не е никак лесна. Транспортна полиция смята, че не си струва да губи времето си в преследване на гратисчиите, защото всяко нарушение е на стойност от 1.25 щ.д., а по спирките и във вагоните стават много по-сериозни престъпления.

Но Уилям Братън не се отказва. Той е колоритен, харизматичен човек с очевидни лидерски качества и скоро присъствието му се усеща от всички. Съпругата му остава да живее в Бостън и това му позволява да работи извънредно. За да се запознае с проблемите и да набележи адекватни решения, Братън прави среднощни обиколки на метрото. На входовете на спирките с най-много гратисчии гой поставя групи от по десетина полицаи в цивилни дрехи, които залавят нарушителите, слагат им белезници и ги оставят да стоят на показ, ,лока го се събере група“. Идеята е да се заяви на хората колкото е възможно по-ясно, че полицията вече не прощава на нарушителите.

Преди Братън да постъпи на работа, полицаите са се въздържали да преследват гратисчиите, защото арестът на един-единствен нарушител, превозването му до учааъка, попълването на необходимите формуляри и изчакването те да бъдат обработени отнемало цял ден - и всичко това за нарушение, за което предвиденото наказание е малко повече от плясване по ръцете.

Братън преоборудва един градски автобус в подвижен полицейски участък със собствена арестантска клетка, апаратура за снемане на пръстови отпечатъци, телефон и факс, като така цикълът но залавяне и обработване на нарушителите е сведен до един час. Освен това новият началник на Транспортна полиция изисква от подчинените си всички арестанти да бъдат проверявани за криминално досие. Оказва се, че един от всеки седем е е висящо дело за предишно престъпление, а един на всеки двайсет носи някакъв вид оръжие. Полицаите бързо се убеждават, че акцията с гратисчиите има смисъл. „За ченгетата беше като златна мина - пише Братън. - Всеки арест беше като шоколадово яйце, не знаеш какво ще излезе от него. Пистолет? Нож? Криминално досие? Извършител на убийство?... Не след дълго лошите момчета се усетиха и започнаха да си оставят оръжието вкъщи и да си плащат билета.“

Още през първите месеци от постъпването на Братън на работа броят на изхвърлените ог станциите на метрото за пиянство и непристойно поведение се утроява. Между 1990 и 1994 г. броят на арестите за леки престъпления - онези, които преди минавали незабелязано - се увеличават петкратно. Братън превръща Транспортна полиция в организация, която се занимава с дребните нарушения, с малките неща от живота под земята.

След избирането на Рудолф Джулиани за кмет на Ню Йорк през 1994 г. Братън е назначен за началник на градската полиция и прилага същата стратегия, но този път за целия град. Той дава инструкции на служителите си да се борят срещу всички нарушения, които засягат качеството на живота на гражданите - например срещу миячите, които атакуват шофьорите по кръстовищата и искат нари за миене на предните стъкла, както и срещу всички надземни аналози на гратисчиите и рисуваните на графити в метрото. „Поради множеството ограничения предишната администрация на полицията беше с вързани ръце - казва Братън. - Пие й развързахме ръцете. Засилихме прилагането на закона срещу пиянството и уринирането на публични места. Арестувахме многократните нарушители на обществения ред, включително и такива, които хвърлят празни стъклени бутилки по улиците и участват в сравнително дребни увреждания на собственост... Ако пикаеш на улицата, отиваш в затвора.“ Когато престъпността в града започва да спада бързо и рязко, както в метрото - Братън и Джулиани посочват една и съща причина: дребните, наглед незначителни нарушения срещу качеството на живота в града имат критично значение за разпространението на по-сериозни престъпления.

Теорията за счупените прозорци и Теорията за силата на контекста са всъщност едно и също. В основата и на двете е идеята, че в развитието на една епидемия може да настъпи поврат, ако се коригират дребни подробности в непосредствената среда, в която тя се разпространява. "