Имало едно време
една история. Появила се заедно с раждането на хората и се загнездила в ума им -
все още малка, бяла и гледаща с любопитни очи света и всичко около нея. После
започнала да се изпълва – първо с това, което било генетично заложено на хората,
после бавно започнала да добавя образи, преживявания и опит, които я превърнали
в развиваща се история. В историята на нашият живот и нашето място в света.
Тази история все
още не е приключила, не е завършена и все още не е напълно разказана. Защото тя
е едновременно действие и химера. Едновременно е реалистична и желана. Истинска
и неточна. Гледаме и слушаме какво се случва и го съхраняваме в ума си. И така
създаваме един несъвършен спомен. Много често неясен и украсен от нас.
Историята ни
залага капан. Тя самата се разгръща, променя се и се превръща в историята,
която ние предпочитаме. Обръщаме поглед към миналите събития и някъде между
това, което в действителност се е случило, това, което сме възприели, това,
което сме добавили, я превръщаме в нещо, което харесва на нас самите.
Редактираме, избираме и оформяме историята на нашия живот в такъв, какъвто
бихме желали да имаме и започваме да живеем през субективната призма на нашата
правдоподобност.
Историята
предначертава бъдещето с това, което се надяваме да се случи. Днешните събития
и вчерашните спомени се прожектират върху мечтите и очакванията с които
рисуваме платното на бъдещето. Бъдещето е все още неразказана история, но вече
очертана от сюжета на главите, които сме преживели.
Ние плавно
свързваме моментите, фрагментите, осъзнатия опит и така създаваме история за
нас самите. И ако нашата история се
развива добре, ако намери смисъл за своето съществуване, ако намери връзка с
останалите, тя може да живее дълго и щастливо.
0