Ilaria Bifarini в интервю пред Marina Simeone на
тема „Населението при строги икономии“, публикувано в Il Pensiero Forte http://www.ilpensieroforte.it/interviste/1081-intervista-a-ilaria-bifarini на 25 юли 2018.
Ilaria Bifarini е
икономист, който е завършили университета Bocconi. Тя е писател на смели и
успешни книги за неолиберализма, след успеха, получен от първата си книга
"Неолиберализъм и масова манипулация“, дава интервю по темата „Африка,
неолиберализма и масовата миграция“.
-Има ли връзка
между ръста на населението, бедността и миграцията?
-Населението в
Африка е в процес на истинска експлозия: има предвид, че през 1960 г. то възлиза на около 300 милиона
жители, днес е около 1,2 милиарда и ще достигне два милиарда и половина през
2050 г. Африка е заклещена в злокачествената спирала, известна като "малтусиански
капан", което прави невъзможно да се коригира увеличаването на производствени
и хранителни ресурси, за да се компенсира рязкото увеличение на търсенето в
резултат на експоненциалното нарастване на населението. Емиграцията се
възприема от африканците като единствената възможност за подобряване на
условията им на живот и излизане от мизерията. В действителност това само
влошава икономическите проблеми на континента, който по този начин е лишено от
по-младата и по-предприемчива работна сила. Кутията
на Пандора на базата на НПО-та е много
трудна за разкриване, поради гъстата структура на икономически, политически и
финансови интереси. По-специално има голяма
неправителствена организация, най-голямата в света, но малко позната от
медиите, наречена Brac, която извършва дейности по
"микрокредитиране за емиграция". Тя е създадена
и е особено активна в Бангладеш, където финансира масовата емиграция на
граждани от други страни, но изрично посочва на своя уебсайт, че предоставя и
заеми за емиграция (миграционни заеми) на жители, от държави в Африка.
Съществува
френското НПО Positive Planete, основано от французина Jacques Attali- този, който се води откривател на Mакрон - и от жителя на Бангладеш Yunus, баща на микрокредитирането, който има за цел
"борба с бедността в Африка чрез микрофинансиране". Партньорството,
което е между финансите, неправителствените организации и емиграцията, е много изгодно и добре скрито. Всички
развити страни са го направили, като са започнали план за икономическо
развитие, базиран на защитата на зараждащата се местна индустрия и въз основа
на кейнсианската политика. В постколониална Африка това не е било възможно, тъй
като международните икономически сили наложиха неолибералния си модел, създаден
с максимална отвореност към външната търговия, либерализацията, приватизацията
на обществените услуги и съкращенията в държавните разходи. Това предотврати
всяка възможност за развитие на африканската икономика. Всеки опит в тази
посока е бил потопен в кръв, както в случая с Конго и в Буркина Фасо. Точно
това е начина на действие на единния икономически модел в световен мащаб "кейнсианство
за богатите и неолиберализъм за бедните", които се използват като
инструмент за разграбване на държавите.
Макар да знаем
много за колониалната история, това, което се случи в Африка с деколонизация, е
малко известно и в повечето случаи изкривено като загадъчен разказ, който вменява
на старите колониални империи причината за сегашното състояние на Африка и
нейното недостатъчно развитие. С появата на независими държави в Африка, както
и в по-голямата част от Третия свят, започна процес на икономически растеж и
местно развитие. Африканските страни приеха така наречената политика на
"индустриализация чрез заместване", според която вносните стоки бяха
заменени от местно производство, за да се защитят икономиките и промишлените
отрасли, излизащи от международната конкуренция. Тази политика, в допълнение
към признаването на "правото на асиметрична защита" ГАТТ за
развиващите се страни (1964), генерира период на растеж и относително
благополучие в много държави от Африка. Не мина много време, за да бъде това усетено
от големите международни икономически корпорации и те да се намесят.
След избухването
на дълговата криза в Третия свят през 1982 г. Световната банка и Международният
валутен фонд окончателно наложиха своите макроикономически политики, които не
благоприятстваха местното развитие, не предвиждаха никакви инвестиции в
националната икономика, но насърчиха държавите да внасят големи количества
потребителски стоки и да разпредели продукцията си за износ за изплащане на
дълга. Чрез прогнозирането на
"условност", свързано с предоставените заеми, дойде нова форма на
световен империализъм, колониализмът на дълга, от който банки и парични
заемодатели спечелиха огромни печалби заедно с големите мултинационални
компании, които ограбиха континента
и богатото му наследство от природни ресурси, както и възпрепятстваха всяка
възможност за местно икономическо развитие. Заключението до което стигам
е повече идеологическо, отколкото научно. За съжаление не можем да говорим за
неолиберализма и миграционния феномен, без да попаднем под влияние на идеологически
разделения и предразсъдъци.
Доказвайки, че
икономическият модел, наложен от големите международни институции в Африка, е
същият след десетилетия, който сега се изпълнява в Италия, и е причина за
недостатъчното развитие, ни оставя безпомощни. Да се подкрепя факта, че
миграцията не е решение, а по-скоро задълбочава проблемите на африканския континент
и обогатява тези, които спекулират с човешките същества, предизвиква острата съпротива
на привържениците на неограниченото приемане на емигранти.
Разбиването на
табута и клишета никога не е било лесно, но пък видях голям интерес и съгласие
от хора, които живеят и познават африканската реалност от първа ръка. От
медиите, които познавах, когато тръгнах по този път и публикувах първата си
книга "Storia di una bocconiana redenta", бях наясно, че нямаше да е
лесно да пречупя основния лайтмотив на мейнстрима. Интересът, който ми заявиха
някои телевизионни програми и радиа обаче, надхвърли очакванията ми.
Вярвам, че макар
и с големи трудности, има малка светлина за тези, които сериозно се занимават с
неудобни теми и разбира се ги подкрепят с научни доказателства.
-Декретът за
достойнство, предложен от Ди Майо?
Настоящият
икономически модел се основава на несигурността на труда и, следователно, на
човешкия живот. Указът „Достойнство“ има огромна заслуга да върне работника и
неговите права обратно в центъра на нещата. Сложете лимит за продължителността
и броя на подновяванията на срочни трудови договори, увеличаване на защитата,
както и обезщетение на работника при уволнение, санкционирането на компании,
които се преместват в други държави, след като са се възползвали от държавна
помощ и започнете тежка битка срещу пристрастяването към хазарта. Това са
всички мерки, които работят в тази посока. По този начин държавата се връща да
се грижи за гражданите и работниците, като отхвърля тяхната ролята на слуги на
пазарите и на транснационални интереси, както би желал универсалният
неолиберален модел, отлично въплътен от сегашния Европейски съюз.
0
