Имаше такава реклама, може би някои още си я спомнят и този израз нашумя доста покрай нея.
Аз се записах на курс по английски език, който се води онлайн от една французойка - Мишел. Да, може да се стори доста екзотично да учиш английски и преподавателката ти да е франзуцойка, но просто така се получи. Наясно съм, че ако човек иска да поддържа някави знания по даден език трябва или да чете редовно на него, или да гледа телевизия, слуша радио и основно да намери с кой да комуникира на него. В тази връзка курсът на Мишел беше перфектно решение за мен. Събираме се в събота на "кафе" и говорим, дискутираме различни теми, тя ни поставя задачи и ни дава домашно в края на лекцията. Участниците са от цял свят - Китай, Хонк Конг, Япония, Франция и моя милост - съвсем не натурлна германка, но в случая явяваща се като участник от тази държава.
Лекцията тече, темата е интересна и всеки изказва собственото си мнение. Освен,че е интересно да слушаш други чужденци как говорят на английски език е много хубаво,че всеки има мнение, което по някакъв начин отразява, освен неговата собствена личност и ценностите на държава от която е. Изведнъж виждаш как един въпрос получава абсолютно различни отговори в зависимост на коя нация е представителят, който отговаря. Аз нямам да разказвам за дискусията, която водихме, макар, че тя беше много интересна. Някой беше писал, че умението да се надсмееш над себе е изкуство и май ми е време да го усвоя добре. Това е й целта на този пост (и още нещо в допълнение към нея).
Ето какво се случи в края на лекцията. Мишел започна да диктува домашното за следващата ни "виртуална среща", а ние си записвахме. Аз не успях да запиша един от въпросите и веднага след като тя приключи написах в чата молба, ако може да повтори отново този въпрос. Мишел се съгласи и веднага го повтори, а аз този път успях да го запиша.
"Трябва ли да повторя още нещо?" - попита тя.
"Да". Това беше японецът. И той не успял да запише един от въпросите. Мишел го повтори и още докато това ставаше в чата се появи "Thank you".
Все едно ми зашлевиха шамар! Когато аз помолих за въпрос и ми го повториха, аз не казах "Thank you", а можех и трябваше да го направя.
Е, сега, ще каже някой -каква драма от едно забравено "благодаря"!
"Благодаря" е много важна дума и за съжаление тя не се употребява често в нашата култура и не се използва редовно от представителите на българската нация. В Япония това е част от възпитанието, част от културата на даден човек. Там е недопустимо дори да си помислят да не ти благодарят. Спомням си когато бяхме в Токио с един колега и докато чакахме да стане 12часа, за да се настаним в хотела, отидохме да пием капучино в един бар наблизо. Нищо, че надписа гласеше "Capcino" - ставаше ясно за какво иде реч и най-важното беше на латинеца, а не на йероглифи. Момичето, което ни приемаше поръчката не говореше английски, но ние нямаше как да знаем. Моят колега започна с британско произношение да дава поръчката, а девойката поруменя, изчерви се и просто й се доплака. Аз дръпнах менюто, отворих на страничката, където имаше снимка на чаша с капучино и с жестове обясних, че искам два броя. Момичето се поклони, благодари и тръгна да изпълнява поръчката.
Случката с Мишел ме накара да се замисля, че аз самата понякога пропущам да благодаря. Да кажа тази думичка "благодаря" на хора, които са ми помогнали, които са ми върнали усмивката, които са ме накарали да се почувствам специална. Това е знак на уважение към тях и към мен самата, защото съм признала значението на това, което правят за мен.
Обещах си, че тази дума ще стане една от често употребяваните в моя речник. Когато казвам "благодаря" по-някакъв начин ставам по-добра, светът става по-хубаво място за живеене.
В тази връзка искам да благодаря на всеки, които е отделил време да прочете този пост и останалите кратички случки, които съм публикувала.
Благодаря Ви за отделеното време и внимание!
Аз се записах на курс по английски език, който се води онлайн от една французойка - Мишел. Да, може да се стори доста екзотично да учиш английски и преподавателката ти да е франзуцойка, но просто така се получи. Наясно съм, че ако човек иска да поддържа някави знания по даден език трябва или да чете редовно на него, или да гледа телевизия, слуша радио и основно да намери с кой да комуникира на него. В тази връзка курсът на Мишел беше перфектно решение за мен. Събираме се в събота на "кафе" и говорим, дискутираме различни теми, тя ни поставя задачи и ни дава домашно в края на лекцията. Участниците са от цял свят - Китай, Хонк Конг, Япония, Франция и моя милост - съвсем не натурлна германка, но в случая явяваща се като участник от тази държава.
Лекцията тече, темата е интересна и всеки изказва собственото си мнение. Освен,че е интересно да слушаш други чужденци как говорят на английски език е много хубаво,че всеки има мнение, което по някакъв начин отразява, освен неговата собствена личност и ценностите на държава от която е. Изведнъж виждаш как един въпрос получава абсолютно различни отговори в зависимост на коя нация е представителят, който отговаря. Аз нямам да разказвам за дискусията, която водихме, макар, че тя беше много интересна. Някой беше писал, че умението да се надсмееш над себе е изкуство и май ми е време да го усвоя добре. Това е й целта на този пост (и още нещо в допълнение към нея).
Ето какво се случи в края на лекцията. Мишел започна да диктува домашното за следващата ни "виртуална среща", а ние си записвахме. Аз не успях да запиша един от въпросите и веднага след като тя приключи написах в чата молба, ако може да повтори отново този въпрос. Мишел се съгласи и веднага го повтори, а аз този път успях да го запиша.
"Трябва ли да повторя още нещо?" - попита тя.
"Да". Това беше японецът. И той не успял да запише един от въпросите. Мишел го повтори и още докато това ставаше в чата се появи "Thank you".
Все едно ми зашлевиха шамар! Когато аз помолих за въпрос и ми го повториха, аз не казах "Thank you", а можех и трябваше да го направя.
Е, сега, ще каже някой -каква драма от едно забравено "благодаря"!
"Благодаря" е много важна дума и за съжаление тя не се употребява често в нашата култура и не се използва редовно от представителите на българската нация. В Япония това е част от възпитанието, част от културата на даден човек. Там е недопустимо дори да си помислят да не ти благодарят. Спомням си когато бяхме в Токио с един колега и докато чакахме да стане 12часа, за да се настаним в хотела, отидохме да пием капучино в един бар наблизо. Нищо, че надписа гласеше "Capcino" - ставаше ясно за какво иде реч и най-важното беше на латинеца, а не на йероглифи. Момичето, което ни приемаше поръчката не говореше английски, но ние нямаше как да знаем. Моят колега започна с британско произношение да дава поръчката, а девойката поруменя, изчерви се и просто й се доплака. Аз дръпнах менюто, отворих на страничката, където имаше снимка на чаша с капучино и с жестове обясних, че искам два броя. Момичето се поклони, благодари и тръгна да изпълнява поръчката.
Случката с Мишел ме накара да се замисля, че аз самата понякога пропущам да благодаря. Да кажа тази думичка "благодаря" на хора, които са ми помогнали, които са ми върнали усмивката, които са ме накарали да се почувствам специална. Това е знак на уважение към тях и към мен самата, защото съм признала значението на това, което правят за мен.
Обещах си, че тази дума ще стане една от често употребяваните в моя речник. Когато казвам "благодаря" по-някакъв начин ставам по-добра, светът става по-хубаво място за живеене.
В тази връзка искам да благодаря на всеки, които е отделил време да прочете този пост и останалите кратички случки, които съм публикувала.
Благодаря Ви за отделеното време и внимание!
0
