Тази история не е от поредицата : „Истории с неочакван край”, а би могла да бъде една от тях. В началото на 90те, в България, времето на галопиращата инфлация. Заспиваме с едни цени и се събуждаме с нови и това всеки ден в продължение на месеци. Аз съм студентка първи курс в София. Живея на квартира в Младост 3. Апартаментът е четиристаен и гъсто населен. В хола сме аз и моята съквартирантка. В спалнята се помещават двама студенти по счетоводство от УННС, а в детската е самият хазяин на жилището. Кухнята се ползва от всички и тя води директно към хола, като врата няма. Хазяинът е млад мъж на 28 години и ние четиримата студенти го имахме за доста стар,защото го гледахме от висотата на нашите 20години. Той е безработен. Има сестра в Южна Африка,която му е обещала да му изпрати билет и да го приюти при нея в момента в който научи английски език. Това е причината в целия апартамент да вихрят навсякъде лепящи се листчета с думи по английски и всички неправилни английски глаголи да видят закичени по стените, вратите и дори по таваните на жилището. Да учиш английски по цял ден е отегчително и хазяинът си разнообразява ежедневието, консумирайки по бутилка качествено уиски или както би се изразил един мой приятел – „в повишаване на банкетната си култура”. В допълнение към английския и пиенето на уиски имаше и усърдни опити в сваляне на ново изгряващи манекенки. Последните две занимания на хазяина определено изискваха наличие на финикийски знаци и то в по-големи количества. Наемът, който ние четиримата плащахме свършваше горе-долу на втората седмица, а до следващия оставаха още две. Хазяинът беше интелигентен човек и си даваше сметка, че ако реши да сменя наемателите с цел по-висок наем, цялото му време ще минава в търсене на наематели и затова той реши да потърси друго решение на проблема. Един ден се върна и каза, че ходил в Аско Деница и си оставил телефона на продавачките на платове. Не ни каза причината и ние доста умувахме какво точно цели с този си ход, но решихме да изчакаме събитията да се развият и бъдещето само да покаже. Съвсем скоро от Аско Деница звъннаха и го потърсиха. Той излезе и след половин час се върна нарамил цял сноп от пластмасови тръби – тези, на които се навива топовете плат. Признавам си, когато го видях с тези пластмасови тръби, реших, че последното уиски не е било много качествено и вероятно е нанесло необратими повреди на мозъка му. Той занесе тръбите на терасата, взе едно трионче, избра две тръби с различен диаметър и започна да ги реже. От по-дебелата направи четири равни парчета, от по-тънката отряза две по две равни парчета. След това направи дупка в дебелите парчета, сложи по-тънките по такъв начин,че се получи скелета на малка холна масичка. Изряза от дебел картон четири кръгчета, покри отвора на крачетата и после боядиса цялата конструкция с черна боя и я остави да съхне. На следващият ден в повечето софийски вестници за безплатни обяви се появи следната обява:” Продавам тръбна мебел от Икеа- холна масичка” – следваше телефон за контакти.
Да си призная бях тотално шокирана от цялата случка. „Добре, де, трябва много да си вярваш и да си голям артист, за да започнеш този театър, но какво ще стане, когато хората дойдат и видят, че това въобще не е тръбна мебел, още по-малко от Икеа.” По онова време нямаше мебели от Икеа, хората бяха чували за тази компания и всичко звучеше много екзотично. В момента в който боята на масичката изсъхна, хазяинът я сложи в хола, донесе едно стъкло, метна го върху конструкцията и продуктът „тръбна мебел от Икеа” беше абсолютно завършен.
Телефонните обаждания заваляха. Не зная какъв беше критерия за подбор, но хазяина си избираше към три или четири дами и ги канеше в един ден да дойдат да видят „масичката от Икеа.” Поканите бяха през два часа, за да не се засекат посетителките. В уреченият ден, хазяинът сядаше удобно на един фотьойл пред масичката, слагаше последната закупена бутилка с уиски, две чаши,лед и мяташе небрежно едно модно списание върху масичката. Аз и моята съквартирантка трябваше да си четем лекциите в кухнята, но понеже както казах врата нямаше ние ставахме неволни слушатели на целия разговор. Хазяинът обясняваше колко страхотни компании са Икеа, колко е модерно да имаш мебел такъв известен производител, как той самият е закупил тази масичка от Норвегия и много държи на нея, но понеже се готви за емиграция в Южна Африка, му се налага да се раздели с нея, колкото ми да му е мъчно – „Наздраве” – и тук се отпиваше глътка уиски от двете страни. Обикновено събеседничката се трогваше от тази сърцераздирателна история, вадеше портмоне и капарираше половината сума за масичката и се уговаряше час и ден, в който тя да бъде занесена на нейния адрес и съответно да се даде останалата сума. Цената на въпросната масичка беше към 300лв, което си беше доста „солена” сума за онези години. След това същото представление се изнасяше на следващата посетителка и така, докато имаше поканени. В зависимост от броя на сключените сделки, хазяинът сръчно се заемаше и правеше нужния брой „тръбна мебел от Икеа”,за да може да ги разнесе на капариралите вече дами. Не си спомням колко пъти се игра това представление, но нямаше нито една посетителка, която да се усъмни в истинността на тази история или качеството на масичката. Нямаше и случай, някой да върне масичка.
1
