Демокрация или аристокрация

"Излъчването чрез жребий е характерно за демокрацията, докато излъчването чрез избиране е характерно за аристокрацията"
Монтескьо

Етиен Шуар е преподавател по икономика и право в гимназия. През 2005 г. критичният му анализ на проекта за европейски конституционен договор, публикуван на междумрежовите му страници, го превръща в блогър с влияние.

Теглене на жребий или избори? Демокрация или аристокрация? Кой е ЛЕГИТИМЕН да направи този избор? Народа или избраниците?

Когато човек проучи въпроса, си дава сметка с изненада, че изборите не са идеалното средство, което ни представят и че могат даже да бъдат едно идеално средство за манипулация. Установяването на изборите преди двеста години е наложено... от избраници... и никога от тогава не е било разисквано наново. Не е ли тегленето на жребий захвърлено твърде бързо в трънака, при положение че представя неоценими качества за огромното мнозинство?

Забравата на една оригинална възможност

Американските (Мадисън през 1776) и френски (Сиейес през 1789) революционери осъществяват един решителен избор, който продължава да се налага все още в наши дни от двете страни на Атлантическия океан: те изрично се отказват от демокрацията за сметка на това, което назовават "представителното правителство"(1). Тогава гражданите биват превърнати в избиратели, без да са били питани за това, без да запазват каквато и да е власт между две избирания, в общи линии това, което вече опровергаваха Русо и Мара(2) относно английския парламент. Този цивилизационен избор не е обсъждан от съвкупността на гражданите навремето, нито признаван оттогава-насам за валиден от народа: той бива наложен от самите бъдещи избраници, при това с лекота, поради прогреса, който представлявали изборите спрямо наследствената система на стария режим. Идеята за теглене на жребий занапред изпада в забрава, съвсем изгодно за някои!

В труда си Принципи на прдставителното правителство, публикуван през 1995 г., по повода на един цялостен анализ на представителната демокрация, политологът Бернар Манен се позовава на противопоставянето между теглене на жребий и избори: "Каквито и да са от друга страна неговите заслуги и свойства, тегленето на жребий представя действително тази неоспорима характеристика, че не намесва човешката воля и не може да мине за израз на съгласието [...]. Изборите за сметка на това осъществяват едновременно две неща: те селекционират натоварените с длъжностите, но същевременно и легитимират тяхната власт и създават у тези, които са избирали, чувство за задълженост и за ангажираност спрямо тези, които са избрали. Напълно оправдано е да се мисли, че именно това схващане за основите на политическите легитимност и задълженост е причинила изчезването на тегленето на жребий и триумфа на изборите."(3)

Тази идея за съгласието на управляваните като извор на легитимност на управляващите е основателна, така че тук не става въпрос да се бичува правото на избор, а да се изобличат недостатъците на изборите, които всеки може да констатира ежедневно.(4)

В днешно време вече никой не мисли за възможността за тегленето на жребий и при това до такава степен, че тя ни изглежда нелепа. При все това, ако наистина желаем да надминем обикновената първична реакция и вземем предвид какво е било предлагано по въпроса от 2500 години, ние бързо биваме съблазнени от решенията давани на цял куп основни проблеми и то без това да предоставя непреодолими недостатъци.

Правото на избор не удържа обещанията си.

Изборите дават надежда за известна еманципация, но в противовес на това ограничената възможност до тесен кръг кандидати въвежда една затворена аристокрация, заедно с прилежащите ѝ нечесности и злоупотреба с властта.

И действително, изборите благоприятстват лъжата: за да се доберат до властта и да останат в нея, кандидатите могат да бъдат избирани и после преизбирани само, ако техният имидж е добър, което механически ги тласка да лъжат, както за бъдещето, така и за миналото. Също така изборите пораждат корупцията, имайки пред вид, че избраниците са длъжни да "върнат услугата" на тези, които са финансирали избирателната им кампания (която е недостъпна за един самостоятелен кандидат). Освен това групирането в линии подлага политическото действие на кланове и особено на техните главатари, предпоставяки всичките мерзости свързани с апаратната логика и гонитбата на властта. Те също лишават повечето от изолираните, свободни и без партийни обвързаности индивиди от всякаква възможност за участие в управлението на Полиса, благоприятствайки политическата апатия и дори отхвърлянето, от страна на гражданите. Във вътрешното си функциониране изборната система осигурява само легитимността на избраниците, без да гарантира никаква справедливост в разпределението на длъжностите: едно подборно събрание не може да обхване общия интерес така, както би го направило събрание теглено на жребий. Парадоксално тя задушава съпротивите срещу злоупотребите с властта, ограничавайки нашето скъпо свободно слово до един епизодичен избор, изопачен от един фасаден двупартизъм, предоставящ само илюзорни възможности. Предписанието за "полезното гласуване" е една съвсем емблематична политическа запушалка за усти. Тази процедура селекционира по дефиниция тези, които изглеждат (и сами се считат) по-висши от останалите и отрича по този начин принципа на равенство. По-скоро биват избирани главатари, търсещи власт (доминиращи), отколкото представители, приемащи тази власт (посредници, слушащи и обслужващи гражданите).

Не е случайност, че в латинските езици думите елит и "елекция" (избори) имат един и същи корен. Изборите са аристократични по своята същност и ни най-малкото демократични (впрочем изразът "демократични избори" е оксиморон, противоречие). Ако направим равносметката за 200 години конкретен опит, то констатираме, че изборите предоставят систематично властта на богатите и никога на най-бедните (примерно последните парламентарни избори все още не са довели нито един работник в Народното събрание). Този елит, който непредпазливо оставяме да хване корен, добива чувство за мощ, което се развива до такава степен, че в крайна сметка избраниците си позволяват каквото и да било, та чак и да променят сами конституцията, която въпреки това би трябвало да изпълняват.

Въпреки всичките тези дефекти - дефекти, които, с голямо количество добра воля, бихме могли да считаме като един вид "цената, струваща селекционираната компетенция" - изборите не доставят очакваните резултати и най-малкото, което бихме могли да кажем, е че те не водят на власт само компетентни хора...

Тегленето на жребий е справедливо и некорумпируемо.

Преди 2500 години първоначалната демокрация е била основана от всички граждани, без писана теория(5), така че да предпазва огромното мнозинство от злоупотребите с властта. Тегленето на жребии, установено чрез плебисцит (решение на народа) навремето, материализира перфектно демократичния постулат на политическото равенство, изиокрацията; то е даже единственото, което прави действителни защитите, очаквани от големите демократични принципи:

· Принципа на индивидуалната свобода на кандидатура(6): всеки гражданин би трябвало да може, без никога да бъде заставян за това, да заема ред по ред позициите на управляващ и на управляван. Тази перспектива би освободила енергиите, би развила доверието и вкуса към политическата ангажираност.

· Принципа на ротация на длъжностите, за който тегленето на жребий е едно рационално решение и обратното, изборите са антипродуктивни с оглед на големия брой на хора, които трябва да бъдат посочени(7), и който предпазва освен това от формирането на политикански касти.

· Основния предпазен принцип: управляващите са по-внимателни към управляваните, знаейки, че скоро ще се върнат и самите те в нормалното условие(8).

· Некорумпируемост и безпристрастност: тегленето на жребий е единствената процедура, която позволява едно разпределяне на длъжностите "без вмешателството на никаква частна воля"(9). Всеки може да разбере помиряващата доблест на външността за разделянето на фракциите: случайността е безпристрастна.

Случайността е безпристрастна

Следователно тегленето на жребий е идеалния, безпристрастен и некорумпируем съдия, който защитава свободата на изказване и на действие на всеки. Невъзможността да се мами, разубеждава участващите от това да бъдат нечестни, вместо да ги тласка към лъжата, както го правят изборите, които винаги благоприятстват най-добрия лъжец. Тегленето на жребий е упреквано, че рискува да доведе до власт някой некомпетентен или някой мошеник, но то не избира главатар, а говорители, което е съвсем различно: един главатар решава вместо нас и ни пречи да обсъждаме. Говорителите пък, що се отнася до тях, участват в базовите дискусии по съществените въпроси заедно с всички, които искат да се въвличат в тях и после няколко заедно представляват идеите, които се раждат там, по времето на един къс и невъзобновим мандат. Те са длъжни да предават предано това, което избират гражданите, работят под техен постоянен контрол и имат задължението да дават сметка на края на мандата.

Нищо не е перфектно, нека дръзнем смесените системи.

Бернар Манен добре обяснява как италианските републиканци, около 15-и век, изобретяват сложни смесени системи, съчетаващи избори и тегления на жребий, така че да "направят почти невъзможно влиянието на интригантството върху общия процес"(10): не липсват остроумните идеи, във Флоренция, във Венеция. В наши дни бихме могли без вреда, да се вдъхновим от тях и да инжектираме наново малко теглене на жребий в нашите институции, без да се отказваме от изборите, но за да ги оздравим, взимайки най-доброто от всяка процедура и ограничавайки съответните им недостатъци.

Гражданите би трябвало да могат да предлагат свободно представителите, които предпочитат, по повод на ИЗБОРИ БЕЗ КАНДИДАТИ. Това е съществено. Освен това, бихме могли да приложим теглене на жребий на 15 човека от 10% на най-поддържаните доброволни граждани (или на следващите 10%, за да намалим медийния уклон) и селекцията би се приключила чрез избор сред тези 15. Това би подсилило принципа на предварително съгласие на гражданите и би предотвратило всякаква корупция.

Що се отнася до организирането на дебатите в Парламента, бихме могли да предвидим едно избрано Народно събрание, натоварено да списва законите, но което, да е длъжно да убеди едно Събрание на Гражданите за тяхната полза. Това събрание би било установено чрез теглене на жребий сред доброволни граждани и би представлявало всичките класи от населението. Гражданските делегати биха могли да заседават само част от времето, по тяхна угода, така че да запазят живот извън, а също би било възможно за тях да призовават колкото си искат експерти, за да изяснят техните разсъждения. Би ги защитавал специален статут и би улеснявал завръщането им към неполитическия живот. Това събрание, което ни събира, би разполагало с право на вето, с право на инициатива и с мощно право на контрол на всички институции (без да може да санкционира самото то), с възможността винаги да свиква народно отсъждане чрез референдум в случай на криза.

Благодарение на Интернет, избирателите започват да разбират сами, че тегленето на жребий, под граждански контрол, би било далеч по-малко вредно от настоящата ни система; то е функционирало в продължение на 200 години в Атина, преди олигарсите да вземат отново властта. Залогът за институции, които най-накрая връщат на народите политическото ръководство на икономическите механизми е чисто и просто оцеляването на вида. По този въпрос можем да се обърнем към отличната книга на Ерве Кемф, Как богатите разрушават планетата(11), която перфектно разкодира взаимовръзките между социалното и екологичното. На всеки от нас принадлежи да продължи този размисъл: идеите принадлежат на тези, които ги направят свои.

Бележки:

1. Виж отличната книга „Principes du gouvernement représentatif“ от Bernard Manin (Изд. Flammarion)
2. "Обръщение към избирателите на Великобритания" от Мара
3. Бернар Манен, стр. 116 и следващи
4. Виж две силно разтърсващи книги, предлагащи някои много интересни точки: Изборите срещу демокрацията „Le suffrage universel contre la démocratie“ от Philippe Braud (PUF) и Премахване на политическите партии „Abolir les partis politiques“ от Jacques Lazure (Libre Pensée).
5. Правилата на демокрацията са писани от философите враждебни на демокрацията, а не демократичния народ, който е живял демокрацията и я е налагал на олигарсите без милост, далеч от теориите. Виж Moses I. Finley, Древна демокрация и модерна демокрация „Démocratie antique et démocratie moderne“ (Payot), стр. 43-75.
6. Бернар Манен, стр. 44
7. Бернар Манен, стр. 48
8. Бернар Манен, стр. 44-47
9. Бернар Манен, стр. 104-105
10. Бернар Манен, стр. 74 и следващи, 89.
11. Ерве Кемф, Как богатите разрушават планетата