„Защото вярата винаги е способна да надбяга с много
километри очакванията на другите“ Иво Иванов
Когато си завършил психология нормално да са ти правили много тестове и
съответно да си показвал добри или не толкова добри резултати. После започваш
работа и съответно ти използваш тестовете, за да оцениш уменията на
кандидатите, които трябва да интервюираш. Пращала съм много тестове на много
кандидати, интервюирала съм ги. Страхотно е когато някой след това те намери и
ти каже : „Искам да ти благодаря. Аз не се справих на интервюто, на теста, но
ти ми даде много ценни съвети, окуражи ме и това ми помогна да се представя
много по-добре на следващото интервю и така сега имам нова работа.“ Когато си
завършил психология много приятели, познати, непознати ти искат съвети. Всеки
има нужда в определен момент от живота си да поговори с някой, да го изслушат,
да му дадат друга гледна точка за да намери той вярата с която да продължи. Още
по-хубаво е когато такъв приятел или познат след време ти каже : „Знаеш ли ,
тогава в онзи разговор ти ми помогна да видя нещата, да продължа, да направя
това,което беше редно. Искам да ти благодаря.“
Такива признания те карат да се чувстваш човек, дават ти вярата, че си
минал едни такива малки, мини-тестове които ни ги дава най-големия учител :
Животът. Само, че мен винаги ме е
глождил въпроса : ами онзи, големия тест, кога ще ми го изпрати Живота? Дали ще
го мина? Как ще справя? Ами ако се проваля ще има ли втори?
И тогава теста дойде. В момент, време, място и начин по който най-малко съм очаквала да се случи. Живея в Германия, но не говоря немски. Не питайте защо. Темата е дълга и предполага поне каса уиски, така,че който иска отделно ще му разкажа и това. Прибирах се от фитнеса и се радвах на втория слънчев ден за месец юни. Отстрани по полянките зайците се гонеха и ме караха да се усмихвам. Пред мен на около 10 метра вървяха момче и момиче. Изглеждаха на не повече от 13-14 години, спортно облечени с тениски и къси шорти, спортни фигури. В един момент стана нещо странно. Коленете на момчето се подгънаха и след това като на каданс той падна на тротоара. Момичето спря. Аз също спрях. „Какво по дяволите става тук?“. В следващият момент момчето започна да се гърчи и цялото му тяло беше обхванато в конвулсии. „Това е епилептичен припадък. Ами сега?“. С два скока се озовах до него, вдигнах му главата, сложих си раницата под нея за да не се нарани допълнително като се удря в тротоара и започнах трескаво да търся телефона си. Момичето стоеше до мен абсолютно парализирано и не знаеше какво да направи. Не, че аз знаех. „Какво му е ? Знаете ли? „ - попитах на английски. Тя ме гледаше с празен поглед и въобще не беше в състояние да отговори. „Господи, дано батерията да не е умряла и да успея да се обадя на 112.“ За късмет имаше още живот , веднага звъннах на 112 и казах номера и името на улицата, където беше паднало момчето. Остреща ме разбраха и казаха,че ще дойдат, но аз реших да се подсигуря. Веднага звъннах на моя мъж, който е лекар : „Виж, моля ти се, обади се на да пратят линейка веднага на ето тази улица и номер. Едно момче има епилептичен припадък и не знам какво да правя, моля ти се.“ Батерията падна. Покрай нас минаха няколко германки, които просто ни погледнаха и дори не се опитаха да попитат дали имаме нужда от помощ. Това ме вбеси тотално. Оставих за момент момчето и изтичах на уличното платно като махах ръце. Слава богу първата кола, която се появи реши да спре, а не да ме прегази. „Моля ви, господине. Бъдете така добър, обадете се за линейка, аз го направих, но не съм сигурна, че са ме разбрали. Ще помогнете ли?“ Човекът се съгласи и каза да не се безпокоим , защото бърза помощ вече е тръгнала.Ще решите, че съм се престарала, но ужасът, който ви обхваща, когато видите истински епилептичен припадък, когато не сте в състояние да направите нищо е толкова голям, че лесно ставате неадекватни. Върнах се обратно при момчето. Хванах му главата с две ръце и се опитвах да го държа, като през цялото време се молех да не си глътне езика, защото тогава сигурно аз щях да припадна. Гърчовете не бяха спрели. Ръцете и краката му се движеха неконтролируемо и спазмите не спираха. Страхувах се да не се нарани, но по-важно беше да не си глътне езика по време на конвулсиите. Едва се сдържах да не ревна с глас от безсилие,че не мога да направя нищо повече освен да чакам линейката. Момичето стоеше до мен и още не можеше да се съвземе от шока. След малко линейката дойде. Четирима мъже слязоха и започнаха бързо и експедитивно да действат. Сложиха му инжекция и гърчовете започнаха да намаляват. Поставиха му кислородна маска, за да нормализират дишането и го държаха, за да не се нарани. Вече нямаха нужда от мен. Взех си раницата, едва намерих сила да се усмихна на момичето и тръгнах. Това момче няма да ми благодари. То дори не знае,че съм била там. Може след време неговата приятелка да му каже за жената, която му е държала главата, говорела на странен език, спирала коли по уличното платно и се е опитвала да докара по-бързо бърза помощ , за да му помогнат. Може и да не му каже. Това не е важно. Важното е,че аз искам да благодаря на това момче. То ми помогна да мина тест.Тест който ми постави Животът. Аз можех да отмина както направиха германките – спокойно и невъзмутимо и да не си нарушавам спокойствието с някакви припадъци на непознати. Не, не можех! Нямаше да мога да продължа да живея със себе си след това. Разказвам тази история не за себе си,а защото в моята Родина, в България в момента има протести. Стотици хора са излезли на улицата, защото Животът им е поставил ТЕСТ! Не просто тест, а ТЕСТ от който зависи дали държавата България ще я има или ще има частно ЕООД България, дали майките ще раждат деца, дали емигрантите ще се върнат! Не зная дали тези хора са държали тестове, дали са ги вземали, дали са се проваляли, но този ТЕСТ аз вярвам, че те ще го вземат! Те го знаят също, но аз искам да им го кажа : това е ТЕСТА, който ни е поставил Животът и нямаме никакво право да се провалим! Аз пиша това,защото това е моя начин да съм там на протестите, да бъда с вас макар и от разстояниеи дам вяра на всеки, че може да справи с теста! „Защото вярата винаги е способна да надбяга с много километри очакванията на другите“!
И тогава теста дойде. В момент, време, място и начин по който най-малко съм очаквала да се случи. Живея в Германия, но не говоря немски. Не питайте защо. Темата е дълга и предполага поне каса уиски, така,че който иска отделно ще му разкажа и това. Прибирах се от фитнеса и се радвах на втория слънчев ден за месец юни. Отстрани по полянките зайците се гонеха и ме караха да се усмихвам. Пред мен на около 10 метра вървяха момче и момиче. Изглеждаха на не повече от 13-14 години, спортно облечени с тениски и къси шорти, спортни фигури. В един момент стана нещо странно. Коленете на момчето се подгънаха и след това като на каданс той падна на тротоара. Момичето спря. Аз също спрях. „Какво по дяволите става тук?“. В следващият момент момчето започна да се гърчи и цялото му тяло беше обхванато в конвулсии. „Това е епилептичен припадък. Ами сега?“. С два скока се озовах до него, вдигнах му главата, сложих си раницата под нея за да не се нарани допълнително като се удря в тротоара и започнах трескаво да търся телефона си. Момичето стоеше до мен абсолютно парализирано и не знаеше какво да направи. Не, че аз знаех. „Какво му е ? Знаете ли? „ - попитах на английски. Тя ме гледаше с празен поглед и въобще не беше в състояние да отговори. „Господи, дано батерията да не е умряла и да успея да се обадя на 112.“ За късмет имаше още живот , веднага звъннах на 112 и казах номера и името на улицата, където беше паднало момчето. Остреща ме разбраха и казаха,че ще дойдат, но аз реших да се подсигуря. Веднага звъннах на моя мъж, който е лекар : „Виж, моля ти се, обади се на да пратят линейка веднага на ето тази улица и номер. Едно момче има епилептичен припадък и не знам какво да правя, моля ти се.“ Батерията падна. Покрай нас минаха няколко германки, които просто ни погледнаха и дори не се опитаха да попитат дали имаме нужда от помощ. Това ме вбеси тотално. Оставих за момент момчето и изтичах на уличното платно като махах ръце. Слава богу първата кола, която се появи реши да спре, а не да ме прегази. „Моля ви, господине. Бъдете така добър, обадете се за линейка, аз го направих, но не съм сигурна, че са ме разбрали. Ще помогнете ли?“ Човекът се съгласи и каза да не се безпокоим , защото бърза помощ вече е тръгнала.Ще решите, че съм се престарала, но ужасът, който ви обхваща, когато видите истински епилептичен припадък, когато не сте в състояние да направите нищо е толкова голям, че лесно ставате неадекватни. Върнах се обратно при момчето. Хванах му главата с две ръце и се опитвах да го държа, като през цялото време се молех да не си глътне езика, защото тогава сигурно аз щях да припадна. Гърчовете не бяха спрели. Ръцете и краката му се движеха неконтролируемо и спазмите не спираха. Страхувах се да не се нарани, но по-важно беше да не си глътне езика по време на конвулсиите. Едва се сдържах да не ревна с глас от безсилие,че не мога да направя нищо повече освен да чакам линейката. Момичето стоеше до мен и още не можеше да се съвземе от шока. След малко линейката дойде. Четирима мъже слязоха и започнаха бързо и експедитивно да действат. Сложиха му инжекция и гърчовете започнаха да намаляват. Поставиха му кислородна маска, за да нормализират дишането и го държаха, за да не се нарани. Вече нямаха нужда от мен. Взех си раницата, едва намерих сила да се усмихна на момичето и тръгнах. Това момче няма да ми благодари. То дори не знае,че съм била там. Може след време неговата приятелка да му каже за жената, която му е държала главата, говорела на странен език, спирала коли по уличното платно и се е опитвала да докара по-бързо бърза помощ , за да му помогнат. Може и да не му каже. Това не е важно. Важното е,че аз искам да благодаря на това момче. То ми помогна да мина тест.Тест който ми постави Животът. Аз можех да отмина както направиха германките – спокойно и невъзмутимо и да не си нарушавам спокойствието с някакви припадъци на непознати. Не, не можех! Нямаше да мога да продължа да живея със себе си след това. Разказвам тази история не за себе си,а защото в моята Родина, в България в момента има протести. Стотици хора са излезли на улицата, защото Животът им е поставил ТЕСТ! Не просто тест, а ТЕСТ от който зависи дали държавата България ще я има или ще има частно ЕООД България, дали майките ще раждат деца, дали емигрантите ще се върнат! Не зная дали тези хора са държали тестове, дали са ги вземали, дали са се проваляли, но този ТЕСТ аз вярвам, че те ще го вземат! Те го знаят също, но аз искам да им го кажа : това е ТЕСТА, който ни е поставил Животът и нямаме никакво право да се провалим! Аз пиша това,защото това е моя начин да съм там на протестите, да бъда с вас макар и от разстояниеи дам вяра на всеки, че може да справи с теста! „Защото вярата винаги е способна да надбяга с много километри очакванията на другите“!
Няма коментари:
Публикуване на коментар